Появиха се другите животни-аналози на носителя. Те издаваха глухи звуци, свидетелстващи за страх и агресия. Двукракият вдигна лице към тях и блъвна поток акустични сигнали, предназначени за успокояване. В същия миг ЕОЕ го атакува.
Връхлетя върху живеца, порази го и плъзна нишките, които да стабилизират колапса на съзнанието, като в същото време търсеше със зареденото си жило враждебни структури. Такива нямаше. Проблемът обаче дойде от другаде.
Самото съзнание на новия носител бе увредено. Разкъсани логически нишки, изкълчени мотивационни потенциали, невероятно заплетени ментални вериги. Макар да бе успешно замразено, сковано в необратима стаза, съзнанието-микровселена се тресеше, дестабилизирайки елементарните структури на самия агресор.
Ситуацията беше абсолютно непредвидена. Никоя програма не предполагаше, че същество с деформирана до такава степен психика ще е жизнеспособно. Пришълецът задейства, доколкото успя, информационните масиви на гостоприемника, достатъчно богати, съдържащи цял модел на околния свят. Поне това бе благоприятно за изпълнение на мисията. След това бързо се огледа през сетивата на носителя, предпазливо осмисляйки картината от позицията на завладяното съзнание.
В краката му лежеше мъртвото куче — останките от съзнанието му се бяха разсеяли в мига, в който изчезнаха стабилизиращите енергийни нишки. Останалите псета джафкаха и виеха отдалеч, уплашени от полъха на гибелта на едно вече убито съзнание и анихилацията на живеца на човека. В обсега на поразяване нямаше други евентуални носители.
А скоро и този носител щеше да е изгубен. В живо състояние динамичните противоречия в съзнанието му някак успяваха, за сметка на взаимно преливане, да се уравновесяват. Но сега те бяха трансформирани в статични напрежения, къде засилени, къде отслабени от стазата. И тези напрежения бяха твърде остри и непримирими, те заплашваха да разпукат и взривят завладяното съзнание. Удържането на катастрофата щеше да коства много енергия, каквато нямаше в излишък в тялото на гостоприемника. Може би щеше да стигне за един ограничен срок.
Агресорът прецени възможните си ходове и автоматично извърши онези от тях, които даваха най-големи шансове за успех. Първо излъчи сигнал за извънредни обстоятелства. Това предполагаше инсталиране на наземен деструктор, който да засили Въздействието от орбита. Така имаше поне някакви изгледи планетарната защита да бъде сломена, дори при функционираща противникова единица.
После пришълецът подгони двукракото същество с най-голямата възможна за него скорост към мястото, за което съзнанието на носителя притежаваше данни, че може да бъдат открити други потенциални гостоприемници.
Ако и те се окажеха със същите нескопосни микровселени, мисията наистина щеше да е сериозно застрашена.
Той
— Видяхте ли!?
— Какво?
— Падаща звезда. Уха… Беше като сигнална ракета. Оранжева. Метеор.
— Не успях, съжалявам. Вашите очи са и по-пъргави, и по-остри от моите все пак. Намислихте ли си желание?
Мъжът се намръщи.
— Не — отвърна, след като помисли. — Беше неочаквано и не успях. А и освен това ми се видя някак… зловеща.
— Нищо зловещо няма в метеорите, болидите и метеоритите. Както и в кометите.
— Знам. Просто не ми хареса. Първобитни инстинкти навярно…
Улицата беше разкопана за полагане на тръби за канализация. Мъжът изпуфтя, като прекрачи или по-скоро почти прескочи купчина пясък и натрупани павета за тротоара.
— Малко остана — обади се библиотекарят. — Просто изглежда далеч заради ремонтния хаос.
— Няма нищо. Обичам да се разхождам. И какво станало после?
— Докъде бях стигнал?
— Разказахте ми първо за хипотезите кой може би е бил Отшелника. Още не сте ми обяснили за апокрифа, с който ме зарибихте…
Библиотекарят се засмя. Задъхваше се съвсем лекичко и по-младият мъж гледаше да нагоди вървежа си към неговия.
— Ето го продължението, слушайте… Вие сам споменахте, че още приживе започнали да го смятат за светец. Дори понякога правел чудеса — изцелявал болни и сакати, прогонвал бесове, макар да го вършел изключително рядко. От стотиците идващи при него избирал единици и на тях им помагал. Това е необичайно за житие на светия. Добрите му дела под формата на излекувани слепи, глухи или гърбави се броят на пръстите на едната ръка, а я си спомнете колко повече подобни чудеса се приписват на светците… Но така или иначе, мълвата се носела и подтикнала княза да поеме на път… Да, в апокрифа всичко е както го знаете и вие — княгинята изчезнала, изчезнал и отшелникът… Да вметна нещо — в лятната резиденция на владетеля има стенописи, в момента ги реставрират. Няколко века са били скрити под дебел пласт хоросан, но преди две години сканираха с някаква нова техника и започнаха работа по възстановяването на оригиналния вид на малкия дворец… Апокрифът казва, че по заповед на владетеля зографите изписали и лика на княгинята. А учените наистина потвърдиха — сред множеството ловни, батални и религиозни сцени и сюжети има портрет на жена. И след изчезването й, князът наредил да се замаже всичко с хоросан, а не както се предполагаше по-рано, че е било, за да се опазят от завоевателите почти век по-късно… Това свидетелства, че на апокрифа може да се има малко повечко доверие, нали?