— Определено.
Бившият военен и настоящ експерт-химик наистина бе заинтригуван.
Възрастният библиотекар продължаваше:
— След изгубването на княгинята минали години. А по-преди, сред малцината излекувани от отшелника имало едно момче, ослепяло след падане от кон. Аскетът му върнал зрението чрез полагане на ръце връз главата на детето и прочитане на кратка молитва. Момчето пораснало и станало доста заможен търговец — впрочем, смята се, че даренията за основаването на тукашния ни манастир може да са идвали от него. И веднъж този търговец пътувал до Цариград. На около ден път от целта си отседнал в спретнат хан и там, когато чул гласа на собственика, паднал на колене и му целунал краката. Казал, че е познал своя изцелител. Ханджията го уверил, че уважаемият гостенин нещо бърка, че е твърде млад, за да е същият онзи монах отпреди десетилетия. Търговецът обаче настоявал, но накрая бил разколебан, макар и не разубеден докрай. Въпреки това той оставил голям бакшиш и обещал да се отбие на връщане. И когато свършил работата си в Цариград и поел обратно, заварил странноприемницата изоставена, и то сякаш от години. Започнал да разпитва, но никой нищо не могъл да му каже. Спомнили си само, че ханджията имал и жена, която била много красива… Ето това е.
— Тук вече стана малко невероятно.
— Ако приемем обаче, че не са били минали чак толкова много години и че, например, Отшелника не е бил на около шейсет при срещата си с княза, тоест и постът му не е траел четирийсет лета, тогава нещата се връзват! — вдигна пръст библиотекарят.
Поканеният да му гостува мъж само поклати глава. Нозете му стъпиха на прясно подредени плочки на тротоар.
— Питам се… — обади се пак старецът, облекчен от по-равния терен, — какъв ли чар трябва да е имал Отшелника, за да подмами княгинята да избяга с него… И каква ли е била хубостта й, за да го накара да се откаже от обета си? Тогава подобна постъпка не се е вършела просто ей така, хоп и си тръгваш, като че ли не става дума за мигновено обръщане на ценностите, отказ от досегашния мироглед…
— Може би просто са били толкова един за друг, че не са устояли и никой никого не е подмамвал — учтиво промълви мъжът.
Събеседникът му се усмихна.
— Харесва ми как го казахте.
Около минута вървяха мълчаливо.
— Навярно много скоро ще научим как е изглеждала жената — каза химикът. — Когато приключи реставрацията.
— Да се надяваме.
— Добър разказвач сте.
— Благодаря.
— Литература ли преподавахте в училище? Или история?
Библиотекарят чак спря, слисан от думите на спътника си. После се засмя.
— Не познахте. Впрочем, сбъркахте съвсем малко. Аз съм писател.
Този път се поизненада поканеният за гост негов придружител.
— Да, да — потвърди старецът. — Навремето ме издаваха в големи тиражи. Ако четете фантастика, сигурно ще ви е познато името ми.
Мъжът се смути.
— Не… съжалявам. Не чета фантастика. Предпочитам документални повести, мемоари, научно-популярна литература, история. Извинете, май ви огорчих.
— О, не! — Тонът обаче говореше обратното. — Предполагам, просто не сте случили на качествено произведение от този жанр за първо запознаване. Обикновено е така… А, ето, че пристигнахме. Заповядайте.
Тя
Въпросите дали сънува, или не бяха атрибути на будното й Аз. Тук, в реалността на съновидението, те представляваха опразнени от острота и смисъл артефакти. Бяха неуместни. Затова тя не се учуди и ги пренебрегна. Нямаше никакво значение дали поредният сън е отминал и е дошъл следващият. Може би беше същият, но преобразен. Може би всички сънища бяха един и същ сън с различни маски, един кукловод с богат асортимент марионетки и петрушки. Какво от това? Тя бе в инаква действителност и се чувстваше естествено в нея.
Затова се отпусна окончателно и се остави на сънуването — или живеенето. Кое от двете бе по-реално зависеше от мястото-състояние, от което щеше да ги разглежда. За будността всичко извън нея е халюцинация. Всяка халюцинация е будност за себе си, за нея другите са илюзии и сънища.