С треперещи ръце намери цигарите. Запали. Прегърна пепелника като свой спасител и го поля със сълзи. Часовникът тихо отмерваше един без десет след полунощ.
Постепенно се успокои. Трябваше да се помъчи да се справи с подпухналото си лице. Вътре в нея тежеше за първи път докоснатата толкова ясно празнота. Помъчи се да направи всичко необходимо да й олекне. Винаги в края на краищата олеква. Даже след тези влудяващо ярки, чак осезаеми сънища. Нейните сънища. То май всеки, който я познаваше досега, я запомняше най-вече заради сънищата й. Е, браво, този път не се разкрещя в просъница, будейки спящата в другата стая съквартирантка.
Мисли за нещо хубаво, внуши си тя. Мисли за това, че може би наистина ще попаднеш на толкова мечтаната работа да правиш кукли и да пишеш за тях пиеси, дори може би и да ги играеш.
Толкова ли ми стига в живота?
Уплаши се от възможните отговори и затова потисна мислите си. Стана лесно — така и така задрямваше отново…
Той
Довършен бе само вторият етаж на къщата, която комай повече приличаше на вила. Домакинът потвърди, че я е предвиждал именно за летен престой и място за работа над нови книги.
— Но после нещата се объркаха, падна старият режим, дойде демокрация… Наложи се да заживея тук.
Кухня, две стаи. Черните от нощта и запалената лампа с оранжев абажур прозорци отразиха уютната обстановка и двамата души в по-голямата стая.
— Това е кабинетът ми. Настанявайте се. Няма да откажете чаша вино, нали? Домашно, лекичко. Освен ако не сте уморен.
— Не се уморявам лесно.
— Великолепно.
Писателят отиде в кухнята. Когато се върна, гостенинът разглеждаше покрит с патина месингов цилиндър.
— Това гилза от снаряд ли е, или пак греша?
— Защо пак? — Домакинът остави каната с вино, чинията със сирене и вилиците.
— Не познах професията ви.
— И аз не познах вашите, докато не попитах одеве в кръчмата… Да, гилза е. Спомен от войната. Искате ли лимонада с виното? Свикнах да го пия така заради годинките… Нещо против да запаля една лула?
— Не, не. Разкажете ми за тази гилза.
Писателят седна и развърза кесия тютюн.
— Всъщност, няма нищо за разказване. Странното е, че не е закачена към някакъв конкретен спомен. Аз много млад отидох като доброволец на фронта. И не успях да участвам в нито едно сериозно сражение. Може би за добро. В Унгария ме раниха и се върнах с тежка контузия у дома.
— Как стана?
— Нашите зенитни оръдия свалиха немски пикиращ бомбардировач „Юнкерс“. И той взе, че падна върху нашите окопи. Помня го как връхлиташе — вой, писък на ламарина, черен пушек. Никакво чувство, че се движи. Просто изведнъж от мъничък започна да става голям, огромен, страшен… Дори зърнах лицето на пилота. Крещеше. Не ме е срам да си призная, че най-вероятно съм изгубил съзнание от уплаха, преди аеропланът да се удари в земята. Свестих се в лазарета глух като пън и с тежка амнезия. Казаха ми, че съм оцелял по чудо — сам-самичък от цялото отделение.
— Ами гилзата?
— Тя е муниция за немско танково оръдие „Райнметал“ Ка Ве Ка четирийсет, калибър седемдесет и пет милиметра. Такива топове са монтирали на машините Майбах Панцер Фир, знаменитата „четворка“, най-масовият германски танк след 1943-а. Построиха го, за да поразява съветските Т-34 и съюзническите Шърмани.
— Никога не бих се сетил сам. Помислих си за артилерия, не за танкове.
— В действителност аз дори не си спомням как тази гилза попадна у мен. Просто е била в раницата ми. Мъкнех я със себе си навсякъде после — в студентските общежития, по квартири… а в първия си апартамент я сложих до пишещата машина.
— Не я виждам тук — огледа се гостенинът.
Домакинът помълча малко.
— Почива си.
Бившият офицер усети, че е засегнал някаква чувствителна струна. Помоли:
— Разкажете ми за книгите си.
Писателят махна с ръка.
— О, не, не ме карайте. Много неблагодарно и досадно е да разказваш някому собствените си книги. Няма по-отегчително нещо от преразказа на един текст, който чак сте намразили заради работата си върху него. Пък и нали не обичате фантастика… Знаете ли — внезапно смени тона и темата домакинът, — гледах да правя всичко, което беше по силите ми, за родния град. Ако не с литература, то поне с друго допринесох… Имах връзки да го сторя. Мъча се да го правя и сега. Ето, читалището, библиотеката…