А после плътта ги предаде. Наистина бяха изчерпали всичките си сили. Той рухна — напрежението го беше изяло. Два дни тя не се отдели от постелята му.
На третата нощ той почина. Миг преди това успя да й прошепне да не забравя за Срещата — излишно, абсурдно изказване. И да искаше, не би могла да забрави.
Когато остана сама, тя се почувства безкрайно отпаднала. Настъпи неин ред да легне болна.
През цялото време се мъчеше да си спомни нещо важно. В ковчега на мъжа й сякаш положиха не само тялото му, но и цялото й сърце. Препрочиташе написаната под негова диктовка бележка и тя й се струваше напълно безсмислена: „Търси ме!“
Въпреки това би го сторила, ако бе почувствала, че ще се изправи на крака.
Когато усети, че и нейната борба е без изгледи за успех, реши да направи онова, което смяташе, че той би одобрил или поне не би осъдил — домъкна се до кабинета му и бръкна в чекмеджето на неговото писалище, подредено безукорно както винаги.
Дълго седя в креслото, разглеждайки револвера в ръката си. Не, не размишляваше дали да се откаже, но и не бързаше да го стори. И само настойчивото тропане по вратата — слугите бяха изпаднали в паника — я накара да опре дулото в слепоочието си и да натисне спусъка, преди да е напълно готова.
Щеше да чака Срещата. Не усети изстрела…
… но скочи като обезумяла. Сякаш тласъкът на куршума я бе запокитил от старинното имение право тук, в квартирата й. Тя притисна длани към устата си, за да сподави писъка. Стига, стига. Няма нищо, няма нищо… само сън. Пак един сън. Аман от тях… Светна лампата. Посегна да запали цигара — едно от най-сигурните й хапчета за сън. Само че кутията до възглавницата беше празна.
Стана и отиде до кухнята, където взе от пакета на съквартирантката си.
На връщане се видя в огледалото в антрето. Погледна косо отражението си. Косите й висяха на масури пред лицето. Заради пуловера, с който спеше вместо пижама, краката й изглеждаха още по-кльощави. Няколкото жени, които можеше да нарече приятелки, й завиждаха за фигурата. По-скоро за килограмите. Тя пък искаше да прилича малко повече на тях.
Харесвам се, каза си сега. Много съм си добре даже.
Върна се в стаята и се надвеси над куфара с куклите. Усмихна им се щастливо. Заслужавало си е да се труди над тях, без да се сеща за сън и храна. Харесваха й как са се получили — много по-приятно й беше да гледа тях, отколкото тялото си.
Стрелна с очи портрета и внезапно й хрумна, че мъжките лица на куклите са някакви варианти на неговото лице. Многото му лица. Лицата на всичките му прераждания. Прераждания като както е писал за тях Джек Лондон в любимата й книга — „Скитникът между звездите“. Още самото заглавие я грабна. Скитник. Между звездите.
Скитник… звезди…
Който изведнъж намерил свой дом край една от тях!
Намерил едно — изгубил друго. Изгубил. Не завинаги — просто постоянно го губи и намира. Отчайва се, докато го няма, после докато осъзнае, че трябва да търси — също се измъчва, а накрая, когато намира — радост…
Легна си, надявайки се поне малко да подремне, преди да е настъпило утрото.
Утрото на голямото пътуване, иронично си рече тя.
Впрочем, кой знае, може и да е голямо…
Той
— Хм. И кому е нужен звездолет, който е… под две педи дълъг?
— А аз ви казвам, че може би истинските звездолети нямат нужда да бъдат по-големи от това, което държите в ръцете си.
— И какво би могъл да пренесе толкова дребен космически кораб? И защо трябва да е дребен?
— За по-ефективно ускоряване до светлинна скорост, както и за по-лесно спиране накрая. С увеличаване на скоростта според теорията на относителността релативистката му маса ще нараства, а значи ще се нуждае от прекалено много гориво.
— Смятате ли, че бъдещето принадлежи на апарати, които ще се мъчат да се ускоряват като ракети? Не биха ли скачали през подпространството? Поне така мислят колегите ви.
— За съжаление не разбирам от подпространства. Теорията на междузвездните полети като математика е разработена през петдесетте и шейсетте години на миналия век. Аз съм доста консервативен фантаст, стига това да не ви прозвучи парадоксално. А и повече ме интересува мисленият експеримент, в който важна роля играе свиването на времето за екипажа на звездолета.
— Вие не сте се отказали от писането, познах ли? — усмихна се мъжът разбиращо.
Очите на стареца заблестяха.