— Как мислите… — бавно произнесе мъжът. — Възможно ли е снощи да не сме си фантазирали… не, абсурд! Вярвате ли в реалността на Ваятелите, Разрушителите, псиборгите?
— Би могло да е истина…
— Вярвате ли? — натърти гостенинът, почти умолително. Отчаяно искаше да чуе нещо определено, каквото и да бе то.
— Вярвам в това, което измислям. Поне докато го сътворявам в ума си.
— А дали е само измислено, или… някакъв вид прозрение?
— Може би. Знаете ли, сега и аз се чувствам… странно. Като в копнеж. Не, излъгах. Не е от сега. От снощи е. И сякаш преминавам по някакви свои стъпала през този копнеж. Не съм в състояние да формулирам какво точно предизвика и усещането за отваряща се врата. Не виждам къде съм попаднал през тази врата… Да, може да се окаже истина. Или близко до истината, колкото и странно да е.
— Странното е, че се държим странно — заяви бившият офицер. — Вместваме свои субективни усещания в изградената снощи теория…
— Не е от снощи. Обмислям я от много време. Но имате известно право — едва снощи тя придоби завършеност, поне за мен. Така я чувствам.
— Няма значение. Няма практическо значение. Аз я чух едва вчера вечерта. Това е нелепо! Дали не сънувам все още?!
— Струва ми се — бавно изрече старецът, — че и двамата ставаме жертви на впечатлителността си. Успях да чуя по радиото, че причините за смъртта ще се изяснят при аутопсията. Май изобщо не стана дума, че лекари са си давали мнението. А и как биха могли! Още е много рано. Или репортерът е цитирал неправилно доктора от линейката, или си е измислил коментара, за да звучи по-вълнуващо! — и писателят се усмихна с облекчение.
Лицето на гостенина се разведри.
— Дявол да го вземе… наистина! — плесна се по коленете той. Доста силно, почти гневно. Засмя се. — С вас сме просто фантазьори и откачалки! В най-добрия смисъл на думата!
— За мен е простимо — отвърна, приемайки шегата домакинът. — За вас е необичайно. Да речем, че съм ви повлиял… Ще ми подадете ли сметаната? Сипвам си я в чая, много е вкусно…
За миг напрежението беше изчезнало. И двамата без особен интерес слушаха спортните новини, докато бавно и с наслада унищожаваха закуската.
— Кой ви потърси толкова рано?
— А… сценографката кукломайсторка, която поканих. Вече била на път и комай щяла да пристигне по-рано. Разбрахме се да ме чака на автогарата на влизане в града, за да не се оплете в центъра. Нейна приятелка шофира… А, ето — старецът забеляза падналата чанта, с изпъшкване се наведе и я вдигна. После показа предмета, в който гостенинът изведнъж се втренчи с немигащи очи. Беше кукла от дърво и плат. — Дали ви споменах, че намерих пари да открием театрален кръжок? Спонсорът настоя да поканим специалисти декоратори и аз пуснах обява за конкурс. Молехме кандидатите да ни пратят снимки на свои произведения. Реших, че наистина ще е удачно да изберем кой художник би ни допаднал, постановките ще са и за възрастни. Една много мила жена, по телефона звучеше като млада, не я питах за възрастта й, изпрати направо колет с мостра. Забравих за него снощи. Взех куклата вкъщи, за да й се порадвам, но се разприказвахме с вас…
Мъжът мълчеше. Не откъсваше поглед от куклата. Писателят му я подаде. Гостенинът я пое предпазливо. Докато я въртеше и оглеждаше, очите му постепенно се изцъклиха.
— Много оригинално хрумване, нали? Половината мъжка, половината женска — и гледат в различни посоки. Ако приплъзнете момчето и момичето едно спрямо друго ето така… видяхте ли, отделят се и стават самостоятелни кукли! Ще настоявам пред управителния съвет да наемем тази жена, тя каза, че има идеи и за пиеси, готова е да работи и с деца… Нещо не е наред ли? Хей, млади момко?!
— М… моля?
— Лошо ли ви е?!
— Не… добре съм…
— Бял сте като платно! — домакинът държеше госта си здраво за ръкава. Беше комично. По-младият би трябвало да подкрепя по-стария, а не обратно. Освен това гостенинът седеше на стола и нямаше опасност да падне.
— Всичко е наред. Наистина. — Мъжът остави куклите на масата и потърка лице с шепи. — Знам какво трябва да правим с вас. Да посрещнем тази Майсторка!
Писателят премига озадачен.
— То е ясно, че трябва. Но защо изведнъж стана толкова важно и за вас?
— Все още нямам представа. — Бившият офицер изучаваше раздвояващата се кукла. Разделени, фигурките изглеждаха някак безпомощни и слаби. Но заедно правеха впечатление на весели и уверени в себе си. Дори копчетата им, пришити вместо очи, блестяха по-различно. — Нека я видя, за да разбера. А след това…