— След това? — старецът склони глава като птица, примерваща се да клъвне буболечка.
— След това всичко ще се нареди — внезапно се ухили мъжът. — След това… ще е след това. Първо трябва да се срещна с Нея.
Те
— Може би съвсем малко ще закъснеем — успокояваше писателят спътника си. — Не се безпокойте, не се уморявам да вървя бързо. Насам! — посочи той през оградата.
— Има ли начин да не си трошим подметките през разкопаното? — попита бившият офицер вече отвън на тротоара. Крачеше широко, домакинът подтичваше до него.
— Ще ви заведа напряко, няма да минаваме през центъра.
— Прекалено бързо ли вървя?…
— Не, справям се…
Въпреки това мъжът се насили да продължи малко по-бавно, за да не се задъхва старецът. Мълчаха, писателят ловеше въздуха с уста, гостенинът нервно свирукаше през зъби. Очите му блестяха възбудено.
— Още много ли остава?
— Двайсет минути, не повече. С това темпо може и да са десет-петнайсет… Оттук.
След стотина метра по-младият мъж изгуби търпение.
— Можете ли да ми обясните само как да стигна? Ще изтичам напред и ще ви изчакаме двамата…
— Божичко, човече, защо трябва да летим като на пожар?! А и вие не я познавате! Не разбирам…
— И аз не разбирам какво става — отговори след колебание бившият офицер. — Но ми се струва, че ще я позная…
— Обяснете ми поне защо това изведнъж стана толкова важно!
— Не мога — поклати глава мъжът, озърна се през рамо. Старецът беше изостанал. — Недейте! — подвикна извинително. — Зачервен сте, дишате като парен локомотив! Нямам време! Само направо ли да вървя?
Писателят спря и махна с ръка, мъчейки се достатъчно високо да упъти гостенина си:
— Само направо, а после покрай училището наляво!…
Мъжът премина в тръс. Домакинът насили дробовете си за последното уточнение:
— Улицата се раздвоява след мебелния магазин, продължете надясно!…
Гостенинът му вече тичаше. Писателят спря и го загледа.
— Луда глава — измърмори удивен.
Само минута след това, когато вече бе загубил бившия офицер от химическите войски от поглед, той изведнъж проумя, че в никакъв случай не бива да го оставя сам.
Осъзнаването го връхлетя толкова внезапно, че предизвика остра болка в главата. Сърцето залумка на пресекулки… а после замря и запулсира равно като часовник.
— Да му се не види… — прошепна писателят. Не се запита на кое точно се чуди, защото в крайна сметка нямаше от какво да бъде изненадан. Всичко необходимо беше налице в паметта му, разбулено със замах.
Все пак навярно се нуждаеше поне от няколко секунди, за да се адаптира. Много дълго време бе спал.
Той я видя пред скромната сграда на автогарата — сама, седнала на голям стар куфар и преметнала на гърдите си малка кожена раница. Косите й — къдрави и гъсти, стърчаха като облак, като змии от главата на Медуза Горгона, обгръщайки бледо лице с дълбоки черни очи. Дългата й пола метеше плочките, а когато се обърна, блесна голяма обица.
Мъжът спря, съвсем случайно това съвпадна с червената светлина на светофара. По улицата зашумя поток коли, които я скриваха за кратко от погледа му.
Сега разбираше какво — кого! — беше търсил откакто се помнеше. Усещаше тялото си олекнало, собственият му съскащ в студа дъх звучеше като песен, а мрачното небе престана да тегне над главата му. Светът стана сив и плосък, обемната в него беше само младата жена отсреща и само Тя бе запазила цветовете на дъгата, вкусовете и ароматите на всичко живяло, живеещо и още неродено.
Помисли си, че повече нищо не иска и няма нужда да постига. Не си представяше, че щастието приема точно такава форма, но това не беше важно. Не беше важна и заблудата му, за която веднага трезво си даде сметка, че оттук насетне няма какво повече да върши. О, напротив — всичко тепърва започваше… макар и засега да не си представяше какво именно.
Намираше се на прага и бе готов да тръгне нататък.
Ала когато светна зелено, той не хукна тутакси. Изчака да бъде забелязан и чак тогава пристъпи по пешеходната пътека.
Нейният взор блуждаеше наоколо, но ето че тя плахо обърна глава, сякаш протегна ръце като сляпа. Тези безплътни ръце прегърнаха мъжа, който пресичаше улицата. Нито тя, нито той чуха клаксоните на припрените шофьори, за които вече светеше зелено. Тя се усмихна. Познала бе, макар и не съвсем — разликата беше в брадичката и прическата. Но вече не бе сигурна как точно изглежда скицата на стената на мансардата. Сети се само, че мъжът има дългите мигли на Черно-белия рицар, който кротуваше с останалите кукли в куфара.
Приближаваха се един към друг сякаш цяла вечност, по-лесно биха тръгнали в обратни посоки разноименни полюси на магнит, отколкото те. Всяка стъпка обелваше нов пласт в спомените, които досега са били скрити от самите тях.