Остави колата на удобно място, огледа се наежено наоколо и тъкмо понечи да поеме към приятелката си, когато сякаш ням, беззвучен писък на уплаха я накара да замръзне. Не, ушите й нищо не доловиха, просто я сполетя необяснимо усещане за нещо… нещо…
Кофти нещо. Потискащо. Тревожно. И се случваше сега.
Трепна от рязък звук и обърна лице към източника му. Светът около нея изглеждаше странно плосък като на телевизионен екран.
Видя падналия старец, видя съквартирантката си редом със странно познат мъж — а пред тях бе застинал мотоциклетист, май че униформен…
Който изведнъж заподскача на място като марионетка и се свлече като дрипа на тротоара.
Съквартирантката на кукломайсторката затисна с длан уста, за да не закрещи.
Поне това бе първата й, заучена и репетирана реакция.
Вцепенена, тя наблюдаваше какво става, макар наглед да не ставаше нищо, ако изключим разбит мотоциклет, проснат полицай… Хората наоколо бързо се отдалечаваха, извръщайки очи от мястото на разигралата се по странен начин една странно повърхностна драма — все едно отделни кадри на пострадал филм, лентата е слепена добре, но мъчително ти липсват отделни сцени, за които дори не си сигурен, че съществуват… Като да гледаш авангардна театрална постановка…
По силата на логиката би трябвало да се събере тълпа или напротив — хората да хукнат, да се пръснат напосоки, спасявайки се от проехтелите изстрела, два, може би три гърмежа. Би трябвало да дойдат други ченгета. БИ ТРЯБВАЛО нещо да стане, нещо друго, не това, което ставаше — бързащи да се отдалечат минувачи, сякаш пред автогарата времето се е влошило внезапно.
И само двама души правеха нещо смислено.
Художничката и придобилият плът мъж от рисувания от нея портрет помагаха на стареца да се изправи, а после също бързешком го поведоха по една тясна странична уличка.
Пред безлюдната, опустяла автогара остана само съквартирантката на кукломайсторката от големия далечен град. Стоеше всъщност на повече от стотина крачки и внимателно се взираше в трупа на униформения мъж, който се бе опитал да убие приятелката й.
А после логиката се опомни и на сцената излязоха статистите…
Те
Паниката и сирените около автогарата заглъхваха и се отдалечаваха, когато двойката мъж и жена, подкрепящи от двете страни старец с окървавено на корема палто, свиваха зад поредния ъгъл. Тичешком продължиха още няколко преки навътре в тихите квартали на града, където къщите бяха нисички и насред обширни дворове, които само след седмица-две щяха да се изпълнят със зеленина, дърветата им да се обкичат с цветя и радостни пролетни птици.
Възрастният човек се спъна и двойката го повлече към пейка на тротоара досами масивна порта във висока каменна ограда.
Дишаха тежко. Настаниха стареца да седне, жената го хвана за раменете, мъжът приклекна срещу ранения.
— Ще се оправиш ли, писателю?
Старецът слабо се усмихна и отвори очи.
— Разбира се. Не ми е за първи път…
Мъж и жена плавно и стремително тичаха по пътеката нагоре към скалния манастир. Движенията им бяха удивително синхронизирани, сякаш играеха балет, без да копират позите един на друг. Сякаш плетяха симфония от движения, той и тя — две отделни партитури, които обаче не са в състояние да звучат отделно. Фигурите им се плъзгаха покрай голите, още зимни храсти.
Подминаха светата обител, като само за миг спряха погледи върху изписаната църква и по-точно върху изображенията на ангели с мечове, застанали между орда пъклени бесове и свити в ужас хора. Устните на мъжа трепнаха, устните на жената подхванаха усмивката, но само след секунда Двамата-Едно продължиха нагоре през жилавия обезлистен гъсталак до полянка над манастира, откъдето църквата, построена на входа на пещерата, не се виждаше.
Преди векове тук бе намерил приют един мрачен отшелник, когото по-късно хората обявили за светец. Именно той, първият монах, бе станал неволен виновник да възникне цял град в подножието на планината. Неговият паметник се издигаше в градския център — скална буца с намек за човешки черти, по-бездушна от надгробен камък.
Само псиборгът Той-Тя знаеше, че това не е така. Следите от душата на светеца бяха белязали всичко наоколо. Псиборгът на Ваятелите пазеше в паметните си клетки данни за този мъж, защото частично бе обитавал тялото му. Споменът не беше от най-приятните — на това място бе протекло едно от най-дългите му Очаквания. Но тук се разполагаше и едната от възловите точки на Защитната мрежа, която Те като Единно цяло бяха изградили в праисторически времена, за да противостоят на външни агресии.