Ала Щитът трябва да издържи. Надали това псиоръжие коренно ще се различава от предишните, помисли мъжът към жената.
Тя побърза да се съгласи. Въпреки това в човешкото й съзнание тревогата клокочеше като мътна вода.
Внезапно Той забеляза нов възел, изникнал ненадейно и прекалено нетипично оформил се в тъканта на отбранителната дантела.
Писателят? — запита едната половина на псиборга.
Вероятно е той… не знам, но няма кой друг да е, нали? — отговори другата.
Започва ли се вече?
Мъжът пое въздух, за да отвърне на глас, ала в същия момент предупредителният слой на Мрежата регистрира нарастващо по интензитет псилъчение.
Детонаторът беше задействал деструктора. Той и Тя успяха само трескаво да сплетат пръсти и да стиснат до болка дланите си.
Ако Щитът се пропукаше, Те щяха да последват останалите хора в небитието. Отдавна бяха решили да останат с племето, а не да търсят нова земна раса. Може би защото никоя друга нямаше да има фантазии за ангели пазители.
Върховата вълна на деструктора премина през планетата. Убийственото й въздействие разтърси стотици хиляди умове, имаше паднали по улици и в ресторанти, на работни места и застигнати от удара в съня си. Отделни възли загинаха — без видими причини, без болка, без обяснение.
Остатъкът от враждебната енергия обтече живите сияния, които бяха негова основна мишена, без да успее да им навреди.
Никой не заподозря нищо. Дори кошмарите на спящите не станаха по-страшни от преминалата, предназначена за опустошителна буря.
Затова пък неволните воини, издържали на плещите си продънилото се небе, получиха своите призрачни медали — няколко секунди светлина в сърцата, която им даде да вкусят от едно неземно, но научено на Земята щастие.
Псиборгът не беше в състояние да стори нищо повече, за да им благодари.
Бе съвършено случайно, че малко след отразяването на удара облаците над главите им се разкъсаха и оттам за кратко надникна весело жълто слънце. Надникна, видя, че тук-там по билото е останал още сняг и се нацупи като разочарован малчуган. Зави се презглава с облачното одеяло, сякаш някой друг бе длъжен да доведе пролетта.
Мъжът и жената се спогледаха. Мълчаливо се хванаха по-здраво за ръце и заслизаха по пътеката.
Не се обърнаха към манастирските порти. Продължиха по пътечка, която водеше към планинска хижа. Стъпваха леко, остатъците сняг не им пречеха ни най-малко.
Още не знаеха точно кой път ще поемат. Знаеха само, че накъдето и да тръгнат, целта им щеше да е онова някъде, където щяха да бъдат в безопасност и щастливи. Особено последното — за да са в състояние да бдят и пазят света, чиито ангели пазители бяха станали от мига, в който се научиха да следват единствено и само любовта като висш приоритет.
Епилог: Писателят
През нощта отново бе валял сняг, но на сутринта грейна слънце, сърдито на опитите на зимата да задържи владенията си, които вече й се изплъзваха. От стрехите запяха капчуци. Мърлявите петна сняг боязливо се свиваха в сенчестите кътчета. Калта по улици и градини бавно съхнеше, в дворовете гордо белееха кокичета. По обед светилото сякаш се умори и издърпа тънък облачен покров върху небето. Минувачите закопчаваха палта и якета.
Писателят библиотекар излезе по-рано от Младежкия дом, като повери куфара с куклите на помощничката си. В суматохата на събитията от миналия ден той успешно убеди полицията, че багажът е бил изпратен като колет за градската библиотека, след като кандидатката за куклен майстор към детския театър получила по-задоволяващо я предложение. Като жест на извинение тя направила дарение за Младежкия дом. Следващата седмица предстоеше среща с нов кандидат за мястото. Писателят искрено се надяваше, че бъдещият щатен художник ще оцени по достоен начин харизаните кукли и декори. Във всеки случай струваше си да се погрижи за това — децата бяха харесали куклите.
Един час преди края на работното време той вече бе стигнал до гробището. Имаше прекрасно извинение за пред хората — каква друга работа имат старците, освен да ходят по гробища, където вече не оплакват близки и приятели, а само си спомнят невъзвратимите години. Замислен, писателят крачеше покрай паметниците. Накрая спря и се настани на пейката пред единия от тях. Не беше случаен избор — винаги сядаше тук, макар че на никого не даваше обяснения какъв му се пада покойникът, починал точно в деня на неговото раждане. Вече наистина бе случаен фактът, че гробовете на биологическите му родители се намираха недалеч от това място.