С двойката ангели това очевидно не беше така. Те бяха познали страстта на милиардите половоразделни същества, бяха усвоили законите на човешката чувственост и им се бяха подчинили. Бе само въпрос на време в телата им да настъпят необратимите промени, които да отпушат замразените репродуктивни функции. Ако го осъзнаеха, тоест ако изпитаха желание интимността им да даде резултат, можеха да го осъществят.
Според прогностичните контури на псиборга обаче тези нови създания щяха да са твърде много хора, за да бъдат подлагани на елиминиране като интервенти. Наблюдателят нямаше да ги нападне, защото подобни мерки биха били неотличими от действията на Разрушителите — радикално противоположни на смисъла-цел, на който служеше и чието материално въплъщение представляваше като изкуствено разумно същество. Просто на Земята щеше да се появи човешки подвид — все още с твърдо прикована към плътта душа, но вече с мъничко по-големи ментални и пси способности. Да определя това като недопустимо беше вън от операционните възможности на псиборга на Наблюдателите. Над това бяха компетентни да разсъждават единствено неговите създатели. Те трябваше да получат пълен доклад от своя Наблюдател, а сетне конгломерацията от галактически цивилизации, обединени от общото схващане за ненамеса в развитието на спонтанно възникващия във вселената живот, щеше да реши какво да предприемат. Въпреки че не му влизаше в работата, псиборгът смяташе, че тази планета ще бъде поставена под трайна карантина, докато във Великия пръстен се преговаря за неутралитет над тази област на космоса. Всъщност последните съображения интересуваха само личността на стария писател — маската на псиборга, която бе по-близка до тялото, отколкото той самият.
Възрастният библиотекар извади изпод палтото си цилиндричен предмет, увит във вестник. Хартията изшумоля, ръката на писателя я смачка и пъхна в джоба, докато другата постави снарядната гилза върху паметника. По-точно — постави Нещото, което изглеждаше през сетивата на хората и техните инструменти като гилза.
После псиборгът докосна с невеществените си пипала свитото в цилиндър и частично капсулирано в себе си парче пространство-време. Таймерът в помощните контури отчиташе, че е настъпил удобният времеви прозорец за изстрелване на междузвездната капсула. Записът отне секунди. В „гилзата“ вече се разполагаше вградено копие на псиборга — таванът на репродуктивните възможности на всички бойни единици, имитиращи живата естествена душа. Така бяха създадени, за да не застрашат никога своите господари и никаква мутация на първопрограмата не би позволила на псиборгите да се делят като бактерии. Копието не беше способно да изпълнява функциите на активен псиборг. То само пазеше паметните клетки на оригинала и можеше да управлява капсулата в качеството на навигатор. Информацията в него бе достъпна за прочит единствено от създателите на псиборга-оригинал.
Подготовката за старт привърши с това. Псиборгът започна да отчита в себе си как избледняват потенциалите на операционния му процесор, как се свиват те под маската на личността на писателя, как идентичността му на пришълец започва да мъждука в човешкото съзнание — като слабо кандило в издълбана тиква. Самосъзнанието на възрастния библиотекар изпъкна, появиха се усещания, емоции — макар и имитации, те се възприемаха като такива само от позицията на псиборга.
Писателят въздъхна развълнуван. Знаеше, че няма за дълго да помни всичко, цялата истина — не повече от вчерашен сън. Изпитваше лека горчивина и копнеж да не изпуска в мазето на подсъзнанието потресаващите знания за себе си и околния свят до най-далечните звезди. Само че беше неизбежно — иначе просто не би успявал да живее като нормален човек. Но преди ясната картина в ума му да започне да се разсейва, оставяйки гъделичкаща утайка, той каза на покритата с патина гилза:
— Тръгвай!
Огънатото пространство се затвори, даде на късо. За по-малко от секунда писателят изпита илюзията, че гилзата се е превърнала от кух в плътен предмет. После навигаторът инвертира гравитационното взаимодействие на капсулата с планетата в сила на отблъскване — гилзата изчезна като в кинотрик.
Високо в небето проехтя гръмотевица — капсулата бе преминала звуковата бариера и продължаваше да се ускорява право към далечните светове на расите, наричани Наблюдатели.
Старецът отново въздъхна.
— Е — каза унило, — спокойни сънища, душо моя… Пак ще се срещнем.
Псиборгът потъваше във все по-плътните и непроницаеми слоеве на подсъзнанието му.