Мъжът вдигна рамене. Озърташе се да види как закачат автомобила му за оранжевия влекач на пътната помощ.
— Просто така. Стотици пъти съм минавал по магистралата. Стана ми интересно да видя какво е насам. Май има вилна зона…
— Да не търсите имот за купуване?
— Бих могъл да погледна, защо не — съгласи се мъжът, за да разсее подозренията на униформения. Неволен рефлекс да избягва спречквания с властите даже когато няма от какво да се притеснява. — Сигурно е изгодно.
— Какво казахте, че работите?
— Експерт по химически замърсители. Наемат ме да оценявам щети или да давам препоръки как да се избягват подобни бели. Нали видяхте командировъчните документи?
— Там не пишеше какъв сте по професия. Значи, не е държавна работа?
— Не. Съдружник съм в консултантска фирма.
Той отново надникна навън. Влекачът ги следваше и мъжът се отпусна.
— Сигурно добре печелите… — въздъхна другият униформен, като го стрелна с очи в огледалцето.
В отговор пътникът леко се усмихна.
— Университета в столицата сте завършили, нали? Мой братовчед е асистент там, научен работник, нещо такова. И той е по химията. Май сте набори, може да се познавате.
Мъжът пак се усмихна, угрижената сянка се постопи от леко тясното му лице.
— Не съм учил в Университета. Инженер химик съм от военното училище. Бях офицер в химически войски, но ме хвана съкращението на армията. Реших, че в цивилния живот ще успея повече.
Зад завоя, откъдето беше изскочил злополучният камион, в една гънка на планината се намираше малко сметище, образувало се покрай няколкото метални контейнера за отпадъци. Купища боклуци преливаха от контейнерите и към тях предпазливо пристъпваха бездомни кучета, вероятно изплашени одеве от катастрофата и чак сега престрашили се да се върнат. Също толкова недоверчиво се държаха и черните гарги, другите обичайни посетители на подобни места. Птиците кръжаха и грачеха стреснато, без да се осмеляват да кацат. Експертът по химически замърсявания ги разбираше напълно. И той се чувстваше уплашен и недоверчив. Само дето не можеше да разбере точно какво го е настроило по този начин. Състоянието му сякаш нямаше нищо общо с инцидента.
Полицаите забелязаха гнусливия му интерес към грозната гледка, а може би просто се почувстваха длъжни да коментират съществуването на бунището.
— Виладжии — подхвърли единият.
— Скараха се с боклукчиите — допълни другият. — Сега се съдят. И никой не им прибира лайната.
— Нима е законно да си зарязват така работата?
— Общината само фучи — каза шофьорът. — Стават някакви разправии в кметството, но нас засега не са ни задействали… Мен ако питате — безобразие е.
— Само че никой не ни пита — вметна колегата му.
Безобразието остана назад по пътя. Мъжът оглеждаше околностите и се мъчеше да диша дълбоко. Пъдеше мислите си от опити за връщане към злополуката. Точно сега нямаше нужда да анализира преживяването. И въпреки това, продължаваше да го безпокои странното усещане, ненадейно избухнало в ума му при инцидента, а най-вече — когато докосна безчувствения камионаджия…
„Все пак Манастирище ме принуди да го посетя“, рече си той, а после решително се отказа да се съсредоточава върху въпроса…
То
Гостоприемникът носител се оказа мъчен за управление.
Тялото му се подчиняваше на умъртвеното встъклено съзнание, на свой ред контролирано от агресора. Ала вече неподлежащите на промяна ментални структури не бяха достатъчно разклонени. Почти всяка команда се натъкваше на препятствия — силно развитите инстинкти за задоволяване на глада, бягство от опасността и реакцията за нападение срещу по-дребни и по-беззащитни създания непрекъснато създаваха проблеми, хвърляха обекта или в преследване на едни същества, или в паническо отстъпление пред други, или пък видът на нещо поне евентуално годно за консумиране веднага задействаше съответните действия, които пришълецът-ЕОЕ с голямо претоварване на ресурсите си успяваше да възпира и да насочва обекта натам, накъдето бе нужно. Повече проблеми от вече наличните биха създали само неактивните към момента на овладяването рефлекси, свързани с размножаването. Ако бяха задействани преди стазирането на микровселената, управлението на обекта щеше да е още по-сложно и проблематично. ЕОЕ отчете ниска ефективност на носителя си. Простото потискане на естествените наклонности и мотивации на животното веднага се отразяваше върху физическата му кондиция и поведението. С което успя да привлече нежелано внимание от страна на други подобни му животински форми.
Хаотичните му движения, резултат от усилията на единицата да го кара да върши каквото е нужно, и пречупването на подаваните сигнали през бедното съзнание, провокираха нападение от страна на аналогичните биологични обекти. Гостоприемникът, въпреки заповедта на контрольора си, хукна да се спасява, подвил единия от крайниците си в задната част на туловището, за да защити размножителните органи. При това издаваше серия звуци, които насърчиха преследвачите. Пришълецът успя да накара носителя си да млъкне, дори наложи командите си над вкоренените рефлекси на животното. Спря го и, без да се впуска в овладяване на друг обект, протегна енергийно жило и порази най-близкия и агресивен противник, засягайки центровете му за дишане.