— Уви — жлъчно се намеси библиотекарят, — и да е било замислено от занаятчията, дето се пише скулптор, не го е предал както трябва! Къде ТУК виждате ДУША?! О, няма нужда да се ядосвам… Впрочем, вие вярвате ли в безсмъртието на душата?
Бившият офицер се засмя.
— Не искам да ви прозвучи грубо, но всъщност — не, не вярвам.
— Аз също. Просто смятам, че душата не може да бъде убита толкова лесно, колкото тялото… Значи, знаете легендата за Отшелника? — поинтересува се прозрачно нехайно, дори сякаш малко ревниво.
Мъжът потърка уши в яката на якето.
— Я да видим… Помня я в най-общи линии. Живял е през четиринайсети век…
— Сто години по-рано, тринайсети — тутакси го поправи библиотекарят. — Извинете, държа на точността.
— Прекарал е четирийсет години в пост и молитви в една пещера. След смъртта му тя се превърнала в манастир, но още преди това хората идвали да получават благословия. Смята се, че е извършил няколко изцеления на болни…
Забеляза, че библиотекарят важно кима, съвсем по даскалски, доволен от научения урок. Да, гордее се старецът, че външни хора знаят историята на града му… Защо да не го порадва още малко?
— … В края на знаменития четирийсетгодишен пост при отшелника пристигнал князът. Искал да отдаде почит пред Божия човек, за когото простолюдието вече твърдяло, че е светец. Владетелят бил придружен от свита и конна дружина. Заедно с него пътувала и младата му съпруга, за която летописците от него време твърдят, че била чудна хубавица. Князът предложил на отшелника дарове, онзи, съответно, отказал, владетелят пожелал да получи благословия — обичайни неща. После князът се оттеглил и заповядал на свитата да разпънат шатри за почивка преди обратния път към престолния град. А на сутринта се оказало, че младата княгиня е изчезнала. Смут, гняв, паника… Воините се плъзнали навред да я търсят. И съвсем случайно установили, че липсва и отшелникът…
Мъжът замлъкна. И двамата съзерцаваха забулената в здрач каменна фигура на паметника.
— Интересна история, нали? — почти възхитен и трогнат промълви старецът.
— Достатъчно реалистична.
— Но — библиотекарят вдигна пръст. Бързо му мина размекването, помисли си мъжът. — Това са общоизвестни факти. А други апокрифни легенди знаете ли?
— Не.
Дядката вече сякаш окончателно бе възстановил ведрото си настроение.
— Вече е късно да пътувате — каза той. — В хотела ли възнамерявахте да отседнете?
— Да, така възнамерявам.
— Не си струва — заяви пенсионерът. — Този хотел съществува само благодарение на туристите, които посещават манастира или обикалят пещерите. От другата страна на сградата е разположена фурна с почти амортизирано оборудване и шумът на машините няма да ви даде да се наспите. Предлагам ви да пренощувате у дома. Живея сам, никого няма да притесните. А и ще ви разкажа продължението на легендата за Отшелника! Само нека влезем на топло отсреща — подкани накрая. — Хубаво готвят, а е време за вечеря.
Тя
Подреждаше куклите в голям шперплатов куфар, специално сглобен от нея като хранилище на най-сполучливите й произведения. Приятелката й имаше право — хубаво бе първо да се огледат на място и да не бърза да се изнася с все багажите си. Но майсторката на кукли страшно искаше да блесне пред уредника на провинциалното читалище, който беше направил нещо наистина невероятно — намерил бе средства да открие нов куклен театър за деца и възрастни. По телефона — в писмото се съобщаваше служебният номер — човекът звучеше като възрастен, интелигентен и ентусиазиран. Само че имаше доста бегла представа как се прави театър, още повече — куклен. Тя не се сдържа и намекна за това, на което получи отговор, че разчитат на нея.
„След броени месеци ще привлечем и други ваши колеги, има и голям аматьорски интерес, особено сред децата!“ — каза й той.
Как да не ти се стопли сърцето!
Ала в същото сърце оставаше едно ледено късче, забило се като треска между пръстите. Внезапното отмаляване. Познатото й отмаляване и потрес. Само че досега то никога не е било навявано от далече. От доста далече. Полъх на нечия смъртна агония. Може би — преодоляна. Може би — нестигнала до края, до чертата, отвъд която няма връщане. Добрата малка новинка в сърцевината на голямата лоша. Но пък, щом нещо е свършило добре — поне засега де, — значи няма я и голяма лоша новина… Нали?
От малка избягваше да има домашни любимци. Защото те рано или късно загиваха при злополуки или защото изчерпваха краткия си жизнен век. Канарчета, хамстери, рибки, котета. Рано или късно си отиваха. И тя чувстваше смъртта им — черно избухване, беззвучен грохот, внезапен колапс — и пустота. Веднъж гледа по телевизията научно-популярен филм, вероятно на Би Би Си, който разказваше за звездите. Всяко достатъчно масивно слънце в края на еволюционния си път се свива в точка с невъобразими физически закони. Кукларката мислеше за смъртта като явление именно като за звезден колапс. На такова й приличаше, кой знае защо. Страховито и необяснимо. Е, учените си мислят, че го проумяват, но нима се проумява неразбираемото?…