Тимъти Зан
Ангелиада
На майка ми —
първият ангел в моя живот
1.
Джерико Коста тромаво се измъкна от люка на совалката. Отвън го чакаха млад лейтенант и също толкова млад редови член на екипажа, и двамата облечени в блестящите черно-сребърни военни униформи на Мира. Лъскавите червени и сини нишки с емблемата на „Комитаджи“ се виеха с арогантна гордост на раменете им.
— Господин Коста. — Офицерът понечи да отдаде чест, но навреме се усети, че пред него стои обикновен цивилен. — Добре дошли на борда на „Комитаджи“. Поздрави от комодор Леши. Той би искал незабавно да се срещнете в командната зала.
Коста кимна и заоглежда безупречно чистите стени на дока, като се мъчеше да преодолее странното чувство за нереалност. „Комитаджи“. Намираше се на борда на „Комитаджи“.
— Разбрано — каза той, като не особено успешно се опита да имитира неутралния тон на младия лейтенант. — Имам два сака, които…
— Ще бъдат натоварени на кораба ви — увери го офицерът, а спътникът му плавно се промъкна покрай Коста и изчезна в совалката. — Бихте ли ме последвали?
Плъзгачът се намираше в защитена ниша в дъното на хангара. Офицерът го настани, натисна някакъв бутон и двамата се заизкачваха към сърцето на кораба.
Към сърцето на „Комитаджи“.
„Сякаш се намирам в жива легенда“ — помисли си Коста. Дори кристалните кули на академията не успяха да го оставят в неведение за славните победи на огромния кораб. А дори да бяха успели, двата месеца ускорено интензивно обучение, което току-що бе завършил, бързо щяха да поправят такъв пропуск. На практика всеки от военните му преподаватели си имаше своя любима история за „Комитаджи“ — истории, неизменно разказвани с особена мрачна радост. За военните, а и за повечето обикновени граждани на Мира, „Комитаджи“ беше символ на гордост, слава и могъщество. Символ на сигурността и силата, която представляваше Мирът.
Да пътуваш по коридорите на една легенда само по себе си беше достатъчно впечатляващо. А пътуването по коридорите на кораб, който си е спечелил статута на легенда само за някакви си пет години активна служба, будеше направо благоговение.
Пътят до командната зала изглеждаше прекомерно дълъг и отне страшно много време дори за кораб с размерите на „Комитаджи“. Това добави още един нюанс на нервност към и без това обърканите чувства на Коста относно ролята му в тази задача. Чак след като за трети път смениха плъзгача, той си даде сметка, че тази неефективност е най-вероятно преднамерена. Никой не би направил леснодостъпни районите с критическа важност.
Най-накрая пристигнаха. Командната зала изглеждаше точно както си я представяше — огромно помещение, претъпкано с конзоли и униформени мъже и жени, делово наведени над тях. Той се огледа с надежда да зърне капитана…
— Коста? — прогърмя глас някъде отгоре.
Той вдигна глава. В единия край на залата имаше подобна на балкон площадка. На нея стоеше мъж с посребрени коси и го гледаше.
— Да, сър? — отговори Коста.
Човекът само кимна и се обърна. Без да каже нито дума, придружителят на Коста го отведе до спускателната платформа под балкона. Стените от запомнящ метал ги обгърнаха и след миг се отвориха отново, този път на нивото на мостика.
Възрастният мъж ги очакваше.
— Здравейте, Коста — каза той и пак кимна. Коста разбра, че е преценен мигновено. — Аз съм комодор Варс Леши. Добре дошли на борда на „Комитаджи“.
— Благодаря, сър. Аз… ами… той… — Коста млъкна. Внезапно се почувства като пълен идиот.
Устата на Леши се сви в нещо подобно на усмивка.
— Да. Наистина е голям, нали? Получихте ли последните си инструкции долу?
— Да, сър — Коста се мъчеше да се отърве от чувството, че е новият ученик в класа. — Поне колкото сметнаха за необходимо.
— Не са се впускали в подробности, така ли?
— Ами… — Коста се поколеба. Не изглеждаше особено разумно да се изказва жлъчно за военно учреждение пред представител на военното съсловие. — Придържаха се към общоизвестното — колкото можа по-тактично добави той. — Останах с впечатлението, че от мен се очаква предимно да импровизирам.
— Да не сте очаквали писмени инструкции? — обади се нечий друг глас, изпълнен с презрение.
Коста сепнато се обърна. Към него се приближаваше мъж с изпито лице и безупречен сив костюм.
— Моля?
— Попитах ви да не би да сте очаквали писмени инструкции за задачата си? — повтори мъжът. — Току-що сте преминали най-добрия и скъп тренировъчен курс в Галактиката. И първото нещо, което би трябвало да ви набият в главата, е, че шпионите почти винаги импровизират.