— Да?
— Съжалявам, госпожице, но в този район не се допускат пътници. Тази част е само за екипажа.
— О! — Лицето на Чандрис помръкна. Мъжът не беше от ония, които се надяват на бърза сексуална авантюра. Поне не и с шестнадесетгодишно момиче. — Съжалявам. — Гласът и лицето ѝ придобиха тона и вида на студентка от средната класа. — Просто си помислих… — разбирате ли, ще специализирам ядрени двигатели и… — Тя махна с ръка към залата. — Ами, просто исках да видя как изглежда всичко.
Право в целта. Очите му се разшириха едва забележимо, но когато проговори, в гласа му се долавяше и нотка на уважение.
— Сериозно? Къде ще учите?
— В университета Ахан на Лорелей. — Чандрис не откъсваше поглед от лицето му. Челото му леко се смръщи. — Поне ще започна там — побърза да добави тя. — Надявам се след някоя и друга година да се прехвърля.
— И аз се надявам — изсумтя той. — Програмата им по корабно инженерство не струва нищо. По-добре да изкарате последните две години в университета Ланслант или в Дар Корати на Балморал.
— Подадох си документите в Дар Корати. Но ми отговориха, че единствените места, които отпускат, са за студенти отличници от по-горните курсове — Хвърли бърз поглед към лицето му, след което се втренчи в земята и раменете ѝ се отпуснаха. — Звучи ми страшничко — призна си тя.
— Да — съгласи се той. В гласа му се долови нещо като съчувствие. Чандрис остана в същата поза. Изчакваше събеседникът ѝ да вземе решение… — Е, дано да успеете. Елате. Ще ви разведа наоколо.
Чандрис го засипа с благодарности и след това млъкна, оставяйки го да приказва на воля, докато обхождаха помещението; показваше ѝ най-различни апарати и обясняваше неща, за които изобщо не бе и чувала. Но всичко беше наред. Всяка негова дума се запомняше в онова кътче на мозъка ѝ, в което складираше най-разнообразна информация. Може и да ѝ потрябваше в някой момент.
— … но тъй като се разпадат за няколко микросекунди, трябва да произвеждаме нови — говореше той, докато минаваха покрай една незаета конзола. — Същинското оборудване е малко по-нататък, но наблюденията и контролът се правят оттук. — Той посочи един свободен дисплей на няколко метра от тях.
— Разбирам — промълви Чандрис. Очите ѝ не се отделяха от конзолата. Върху нея лежеше плоско устройство, приличащо на ръчен компютър. Сигурно струваше поне две стотачки на черния пазар… а тя щеше да се озове на Лорелей без пукната пара. — Коя от онези линии всъщност показва темпа на производство? — попита тя и посочи един от отдалечените дисплеи.
— Синята най-отгоре отчита интензитета на енергийния поток — обясни той. — Червената е за температурата на частиците, а черната показва производството. А ето там…
Хвана я под ръка, сякаш ѝ беше по-големият брат и я поведе към следващата огромна непонятна машинария. Добре че не се опита да флиртува с него. С ръка през кръста ѝ нямаше начин да не забележи компютърчето, скрито под колана на полата ѝ.
Обиколката продължи двадесетина минути. Накрая Чандрис благодари на инженера, позволи му да я изпрати до вратата и се раздели е него с едно топло „довиждане“.
След две минути отново беше в залата. Този път влезе през втория вход, който бе забелязала от другата страна на помещението по време на обиколката. Скрита от екипажа зад дългата дебела тръба, която той бе нарекъл каталитично-балансиращ слифтер, тя се промъкна напред. Помещението завършваше с къс коридор с незаключени врати. Избра една от тях и влезе.
Както можеше да се очаква, стаята бе малка и натъпкана с всевъзможно оборудване. Тя включи слабото осветление, извади новопридобитата си играчка и седна на пода, за да я разгледа по-добре.
Ръчен компютър, без никакво съмнение. При това доста скъп. Обърна го…
— Мамка му! — промърмори тихичко. На гърба се мъдреше емблемата на „Ксирус“. Корабен компютър, част от мрежата на „Ксирус“, твърдо програмиран само с корабни данни и годен за употреба само тук. На черния пазар щеше да получи само равностойността на пластмасата.
Поседя известно време втренчена в него, докато ядът ѝ премине. Нямаше да ѝ донесе много пари. А можеше и да мине цяла вечност, докато намери подходящ купувач на един непознат пазар. И все пак дрънкулката не беше съвсем за изхвърляне.
Отне ѝ цяла минута, докато открие контакт в стената и още една — да отвори капака на компютъра с джобното си ножче. Идентификационният чип… ето го. Извади две от остриетата и специално пригодената отвертка, пъхна едно от остриетата в долния отвор на контакта и леко доближи чипа до другото. Проблесна слаба искра. След това внимателно премести ножа на две други места на платката. Същият резултат. Огледа набързо компютъра и прибра ножа. Ако всичко беше направено по правилата, би трябвало да има пълен достъп до основната мрежа на кораба, но централният компютър не би могъл да идентифицира терминала, нито да проследи кои файлове отваря.