Години наред ѝ се бе налагало да плаща на Трилинг или на някой друг за този трик. Докато един ден той направи глупостта да я остави да гледа.
Затвори капака и включи компютъра. Първото, което направи, бе да извика схема на „Ксирус“ — истинската схема, с всички сектори за екипажа и оборудването. Прегледа я бързо, като се стараеше да запомни всичко. Скоро можеше да избира от няколко начина да стигне от единия край на кораба до другия, без никой да я забележи.
Следващата ѝ задача бе да намери място, където да се укрие — за предпочитане недалеч от сегашната ѝ каюта. След кратко търсене откри списъка на пътниците и се оказа, че на кораба има шестнадесет празни каюти — три от тях първа класа. После дойде ред на графика с дежурствата на екипажа — особено внимание обърна на това кои прислужници са дежурни в момента и за кои каюти отговарят.
Накрая следваше най-трудната чест — да измами мрежата и да получи достъп до каютите като прислужник.
Отне ѝ известно време, но явно хората, настроили системата за сигурност на „Ксирус“, не можеха да се мерят с нея. Накрая постигна целта си.
Това бе всичко. Можеше да върне компютъра. Когато откриеха, че в него е бърникано, тя отдавна щеше да е изчезнала в бордеите на Лорелей. Междувременно можеше да се смеси с хората от първа класа и да си опита късмета. За предпочитане с хора, които не пътуваха за Лорелей. Ако не откриеха, че са ужилени, докато слезе, щеше да е доста трудно да насъскат полицията по дирите ѝ.
Без определена цел извика маршрута на „Ксирус“. Не че я интересуваше кой знае колко. Но след Лорелей следваше…
Системата на Сераф.
Втренчи се в дисплея. Стомахът ѝ се сви на топка. Системата на Сераф. Мястото, откъдето бяха дошли ангелите.
Облегна се на стената. Плановете ѝ бяха на път да се преобърнат. Ангелите. Неща, които можеха да си позволят само политици и богаташи… спомняше си едно предаване, в което стана дума за тях — един огромен здравеняк от охраната на корпорация „Гейбриъл“ отвори една кутия, извади от нея верижка с медальон и я връчи на някакъв Върховен сенатор. Той на свой ред я окачи на врата на свой колега. Верижката изглеждаше страшно шик и тя седна да изгледа новините. Но точно тогава Трилинг нещо се разкрещя, тя му се разкрещя в отговор и после така и не намери време да научи нещо повече.
Но ангелите идваха от системата на Сераф — това поне го знаеха всички. Появяваха се в космоса от нещо, наречено Ангелиада, и цял рояк малки кораби отиваше там всеки ден и ги събираше.
Малки кораби. С малък екипаж…
„Стига глупости“ — изръмжа тя сама на себе си. Събираха ангелите от години. Досега сигурно бяха успели да направят защитата си непробиваема.
Но ако не бяха и имаше начин да влезе в системата…
Тя потупа долната си устна с пръст. Чудеше се какво да направи. Естествено, всичко можеше да се окаже пълна загуба на време. Но дори да нямаше шанс да се сдобие с ангел, можеше поне да продължи до системата на Сераф, колкото се може по-далеч от Трилинг. С всичко това, до което се бе добрала през компютъра…
Стоп. Компютърът, чиито чаркове току-що бе изпържила, убедена, че никой няма да го забележи през шестте или седем дни, докато се добере до Лорелей.
Но ако продължеше до Сераф, което според машинката щеше да отнеме още пет или шест дни…
Усмихна се криво. „Който не рискува, не печели.“ Трилинг неведнъж ѝ го бе повтарял, когато искаше от нея да свърши някоя особено опасна задача. Но дори и Трилинг понякога имаше право. А ако успееше…
Изправи се рязко. Първо трябваше да върне компютъра. Не задължително на същото място — хората никога не помнят къде забравят нещата си, а на места като това просто ще си помислят, че някой го е заел за малко.
След това трябваше да смени каютата си. Доскоро проникването в първа класа бе само нещо, което ѝ се искаше да направи. Сега трябваше да го направи.
Трилинг винаги бе твърдял, че докачливостта ѝ няма да ѝ позволи да се впише във висшето общество. Хайде де!