Видението изчезна. Баща му отново се превърна в изображение на екрана.
— Не. По-добре натисни ЕмОт да подготвят проверката на кацанията, за която помолихме. Ако Мирът наистина ни е пуснал шпионин, той рано или късно трябва да се появи.
— Да, сър. — В тона на Пирбазари подчертано липсваше ентусиазъм.
— Зная, че по всяка вероятност ще се окаже губене на време — съгласи се Форсайт с неизречената му мисъл. — Вече най-любезно ми обясниха, че ЕмОт не разполага с човешки ресурси, за да претърси всички миньорски и товарни кораби в системата. Но ако сме достатъчно настоятелни, ще се съгласят поне на частична проверка. Ако не за друго, то поне за да се отърват от нас.
Пирбазари се усмихна.
— Приятно е да работиш за човек, който знае как реагират хората, сър. А подготовката на студиото?
— Ронион ще се справи. — Форсайт взе комуникатора си и три пъти натисна съответния бутон. — И ме дръж в течение за работата с ЕмОт.
— Да, сър. — Пирбазари се поклони, обърна се кръгом като истински военен и излезе.
Форсайт отново погледна към екрана. Раздразнението му от ЕмОт — в последно време винаги имаше поводи за раздразнение — постепенно заглъхна в ехото на старата горчивина. Да, наистина знаеше как реагират хората.
Нали учителят му беше истински майстор. Човек, толкова способен и компетентен в работата си в системата, че към края на втория си мандат вече бе посочен като най-ефективния Върховен сенатор, пращан някога от Лорелей на Ухуру.
И след това без никакво предупреждение системата сякаш бе издърпана изпод краката му.
Разбира се, баща му не се даде без бой. Ожесточено и дълго обясняваше, че новооткритите ангели са прекадено слабо изучени, за да се позволява свободното им разпространение, особено сред мъжете и жените, от чиито действия пряко зависи благополучието на Емпирей. Но реформаторите бяха прекадено силни, оптимизмът — прекадено висок, а мълвата за ширещите се сред политиците безчестие и алчност — прекадено дълбоко вкоренена в обществената митология. Всеобщите искания за Ангелския експеримент ставаха все по-гръмки и по-гръмки… и както обикновено се случва, онези, които първоначално се съпротивляваха на плана, тихомълком се преместиха в противниковия лагер. Дори медиите, които обикновено се хващаха за най-малката вероятност от скандал, се присъединиха към всеобщото приветстване на експеримента.
Докато накрая баща му не остана сам. Когато му връчиха неговия ангел, той го върна. Заедно с него подаде и оставката си.
Това беше последното твърдо решение в политическата му кариера, без никакъв шанс за победа. Вероятно последното твърдо решение, взето в кулоарите на Върховния сенат от цели осемнадесет години.
Сякаш никой не забелязваше това. Но не и Форсайт. Всичките тези катапулти и мрежи, използвани срещу все по-нахалните нахлувания на Мира в тяхна територия, бяха просто най-новият пример за колективното скудоумие на Върховния сенат. Наистина, много добре бе да се твърди, както правеха непрекъснато, че Мирът не възнамерява да ги унищожава, а да ги завладее. Че предпочита да погълне Емпирей, също като всичките далечни земни колонии, образували се през последните триста години. Будеща доверие преценка, както се оказваше.
Но да се приеме, че подобни териториални амбиции могат да се охладят само като хванеш няколко кораба и ги пратиш в космоса за няколко месеца, беше крайно наивно. Единственият начин да спреш побойника е като му разкървавиш физиономията.
И идеалната възможност за това се бе появила само преди три дни. Малка промяна във вектора на катапулта — и корабът на Мира щеше да се озове в центъра на звездата. Наистина сериозно разкървавена физиономия.
Но Върховните сенатори, които бяха съставили инструкциите за действие на ЕмОт, носеха на вратовете си ангели. Както и командирите, които изпълняваха тези инструкции… А хората, носещи ангели, никога не биха се омърсили с нещо толкова жестоко като убийство.
Затова се забавиха, направиха си внимателно изчисленията и пратиха кораба на място, където да е в безопасност. Някой ден щеше да се върне.
Но дотогава Форсайт щеше да стане Върховен сенатор. Върховен сенатор с ангел на врата.
Или без ангел.
На вратата неуверено се почука.
— Влез.
Отговор не последва и Форсайт раздразнено вдигна поглед. После се сети и натисна два пъти бутона на Ронион на комуникатора си. Вратата се отвори и огромният мъж почти срамежливо пристъпи напред. Дебелите му пръсти се размърдаха.