— И предполагате, че събират ударна сила от ловни кораби около Ангелиада? — благо попита Леши.
— Толкова нелепа ли е подобна идея? — рязко каза Телторст. — Или вече сте забравили онези въоръжени миньорски кораби, които се нахвърлиха срещу нас в системата на Лорелей?
— Макар и не особено ефективно, доколкото си спомням — отбеляза Леши. Въпреки това трябваше да признае, че идеята не е толкова нелепа, колкото изглежда. Емпирейските отбранителни сили като нищо можеше да вярват, че група въоръжени кораби, изскочили в мрежата на ниска орбита около Сераф, са в състояние да изненадат „Комитаджи“. — Камбъл?
— Претърсихме района за кораби — отговори Камбъл. — Засега не сме открили никакви признаци, че там изобщо има нещо, да не говорим за организиране на ударна група.
— Но вие самият признахте, че лъченията размиват образа — контрира Телторст. — Продължавам да твърдя, че не изглежда невероятно да са разположили поне няколко кораба.
— Покажете ми — нареди Леши, отиде до конзолата си и седна. Обърна креслото си към главния екран точно в мига, когато Камбъл извика телескопичното изображение на Ангелиада.
Гледката бе толкова грандиозна, колкото очакваше. Беше виждал черна дупка и по-рано при едно от своите пътувания. Много по-голяма, много по-спокойна, дебнеща тихо в космоса подобно на невидим паяк в невидимата си паяжина, задоволяваща се да привлича материята в спирали около себе си и да я засмуква в бездната отвъд събитийния си хоризонт.
Ангелиада беше точно обратното. Съвсем незначителен отвор в тъканта на пространството, тя изригваше светлина, радиация и частици с цялата ярост и сила на една малка звезда. Лъчението ѝ отхвърляше всяка материя или слънчев вятър, които се приближаваха прекалено близо и йонизираха частиците още по-далеч. През слънчевите филтри, блокиращи най-ярката област при ядрото, визуалният ефект беше като огромен взрив в космоса, заобиколен от широка лента призрачна светлина. Подобно на пръстените на Сатурн или Демолиън.
Или като ореол. Ореол около Ангелиада.
Леши с усилие отклони мислите си от поетичните образи към суровата реалност на войната. Камбъл беше прав — там нямаше никакви следи от кораби.
За съжаление, Телторст също беше прав. Блясъкът на ореола от йонизиран газ бе достатъчно силен, за да скрие от сензорите кораби с размерите на изтребител.
За щастие, решението беше достатъчно просто.
— Разполагате ли с орбиталните данни на катапулта при Сераф?
— Разполагаме с общите данни — каза Камбъл. — Екваториална орбита, на двеста клика височина. Ще получим повече подробности, когато се приближим.
— Направете го — нареди Леши. — Когато пристигнем, заемаме позиция точно зад него, колкото се може по-далеч, но без да губим визуален контакт. Това приемливо ли е, Адютор? — добави той и се завъртя към Телторст.
— Мисля, че да — каза Телторст. — Поне засега.
Леши и Камбъл се спогледаха и комодорът забеляза лекото стягане на устните на офицера си. Камбъл също разбираше — нищо не бе в състояние да задоволи Телторст.
— СтаТО, върнете тактическия дисплей. Да тръгваме.
Когато Чандрис пристигна пред Правителствения дом, беше почти 10:30 и звездите слабо мъждукаха през светлините на Магаска.
Изкачи петнадесетте мраморни стъпала към главния вход, като тихо проклинаше на всяко от тях. Бяха минали повече от два часа, откакто Коста бе изчезнал от болницата, и дългият и изнурителен процес на предположения и тяхното последователно елиминиране най-сетне я доведе тук. Ако не се намираше в тази сграда, просто не знаеше къде да го търси.
Но имаше някакво чувство, че е вътре. Много лошо чувство. Коста, благородният идеалист и глупак, вече беше споменавал, че иска да се предаде. А сега, все още изцапан с кръвта от нападението на Трилинг, явно бе предприел решителната крачка.
И всичко това, за да защити нея, Ханан и Орнина, несъмнено. Нищо, че всички стигнаха до решението, че засега трябва да си затваря устата. Нищо, че заплахата от Ангелиада далеч надхвърляше всичко, което би направил Мирът чрез него.
„Ако нещо е останало от него след като Форсайт е приключил“ — мрачно си помисли Чандрис.
В този час външната врата естествено беше заключена. Още една досада в списъка. Тя я отвори за тридесет секунди и се вмъкна вътре. Вратата към основната част на сградата зад рецепцията също се оказа заключена. Справи се с нея още по-бързо.