Очакваше да е тъмно и пусто. За нейна изненада лампите светеха и доста хора сновяха из залите и кабинетите. Всички бързаха или разговаряха с тревожни, приглушени гласове. Някои правеха и двете наведнъж.
Беше много объркващо — все едно да влезеш в банка с фенерче и инструменти за разбиване на каса и да откриеш, че полицията е решила да си направи събрание вътре. Но старите навици бързо се задействаха и ѝ придадоха вида на арогантна и заета млада жена. Подобна роля я беше допускала на хиляди места, където не би трябвало да бъде, покрай хора, които би трябвало да се усетят. Бърз поглед в движение върху указателя — и вече се изкачваше към петия етаж, където се намираха временните офиси на Форсайт.
Дълбоко в себе си все още се надяваше, че Коста някак си е успял навреме да овладее чувствата си и да запази тайната за себе си. Но покрай колкото повече служители минаваше, колкото повече откъси от разговори чуваше, толкова по-ясно ставаше, че хората не са тук просто за да получат възнаграждение за извънреден труд. Те бяха гневни, разтревожени и уплашени.
И непрекъснато се чуваше думичката „Мир“.
Което означаваше, че е дошла много късно. Коста наистина се бе предал. И нищо чудно вече да беше преместен на сигурно място в някой затвор. Тази малка разходка май се очертаваше чиста загуба на време — също като двата часа преди нея.
Но тъй като така или иначе беше тук, нищо не пречеше да продължи. В краен случай би могла да изкопчи малко информация от някой наивен чиновник. Стигна крилото на Форсайт и пристъпи към стъклената стена, която го отделяше от коридора.
Очакваше да се озове в центъра на събитията — в края на краищата, залавянето на мирски шпионин не бе нещо, което се случваше всеки ден, пък било то и на един Върховен сенатор. Форсайт беше политик и дори да беше съвсем некадърен, би трябвало да изстиска всичко от подобно събитие.
Но очакванията ѝ отново се оказаха погрешни. Крилото беше съвсем слабо осветено и почти съвсем празно.
Погледна през стъклото. Крилото донякъде приличаше по разположение на етажа на Амберсън Тумес — обширно външно пространство с няколко врати, водещи вероятно към лични офиси. Но докато приемната на Тумес се заемаше единствено от администраторката и рецепцията, помещението тук беше пълно с поне десетина бюра и работни станции. Значи това бе общото работно помещение. За миг тя се запита каква част от него заема Форсайт и каква се контролира от местните правителствени агенции. На всяка от вратите в задната стена имаше табела с име, но заради разстоянието и слабото осветление тя не можеше да ги разчете.
В помещението имаше само трима души. Двама стояха до една от вътрешните врати и по позите и кобурите им личеше, че са стражи. Чандрис не ги беше виждала никога, но емблемите на куртките им показваха, че са служители от охраната на местното правителство.
Третият човек обаче имаше много познато лице. Седеше леко прегърбен зад едно от бюрата. Светлината от компютърния дисплей хвърляше сенки върху разтревожената му физиономия.
Това беше помощникът на Форсайт, Ронион.
Нямаше начин да се справи с ключалката — не и пред погледите на двама отегчени стражи, наблюдаващи всяко нейно движение. За щастие, нямаше и нужда да го прави. Понечи да почука на стъклото, сети се навреме, че Ронион е глух, и размаха ръка.
Ронион усети движението. Вдигна поглед и изведнъж загрижените бръчки по лицето му се изчистиха в някаква нетърпелива надежда. Скочи на крака — тромаво движение за човек с неговите размери, — забърза към вратата и отвори, като възбудено жестикулираше.
— Чакай малко — каза Чандрис и задържа ръката му, докато прекрачваше прага. — Не толкова бързо — добави тя, като се стараеше да произнася ясно думите.
Знаеше, че Ронион може да чете по устните, но не бе сигурна колко добре ще се справи в полумрака.
Със сигурност се справяше по-добре, отколкото тя — с жестовете му. Беше прелистила набързо речника за глухонеми преди два дни, докато седеше в склада на „Газела“ и чакаше Коста да дойде и да открадне ангела, но не бе запомнила всички знаци. Но знаенето на всички думи на един език не означава задължително, че можеш да разбереш говора на някой. Очевидно процесът на обучение беше дълъг.
— Ела, нека да седнем — подкани го тя, хвана го за ръката и го помъкна навътре, по-далеч от вратата.
„Добре“ — направи знак той и се остави да бъде заведен до най-близкото бюро. Чандрис би предпочела да отиде до неговото бюро и да види какво е чел на компютъра, но то се намираше прекадено близко до стражите. Дори да не разбираха езика на Ронион, те със сигурност щяха да подслушат нейната половина от разговора.