Той сведе поглед към ръцете си. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.
„Но това няма да е вярно. Ти не ме караш да правя нещо. Господин Форсайт казва, че който направи нещо лошо, сам трябва да си поеме последствията.“
— Прав е — призна Чандрис. Но прави изключение за самия себе си, добави мислено тя, като си помисли за фалшивия медальон. Но нямаше смисъл да го споменава. Ронион очевидно бе доброволен съучастник в измамата, което означаваше, че Форсайт му е казал някаква глупост, за да го убеди, че в нея няма нищо нередно. Ако се опиташе да оспори подобно виждане, само щеше да го смути.
„Искам да помогна — продължи Ронион толкова бързо, че тя едва успяваше да следи пръстите му. — Ти и Джерико много ми помогнахте, когато бяхме на кораба и се изплаших. Но господин Форсайт ми каза да не казвам на никого…“
— Да, зная. — Чандрис докосна ръката му, за да го успокои. — Аз съм виновна. Не трябваше да те моля. Извинявай.
Той примигна.
„Няма за какво да ми се извиняваш. Не съм ти ядосан. Харесваш ми.“
Тя се усмихна.
— И ти ми харесваш, Ронион. — Думите ѝ бяха съвсем искрени. В тази неподправена, почти детска невинност имаше нещо, което затрогваше някаква струна дълбоко в нея. Би предпочела да изтърпи всичко друго, но не и да го нарани. — Не се безпокой, ще се оправя. И двамата ще се оправим.
„И Джерико ли?“
— И Джерико.
Очите му изучаваха лицето ѝ. След това бръчките се изгладиха и Ронион се усмихна.
„Добре. Вярвам ти.“
— Добре. — Чандрис се чувстваше виновна. „Брои ли се за лъжа — измъчено се питаше тя, — ако си с най-добри намерения, но същевременно нямаш ни най-малка представа как да изпълниш обещанията си?“ — Знаеш ли кога утре ще дойде господин Форсайт?
„Каза, че в девет — отговори Ронион. — Искаш да говориш с него за Джерико ли?“
Тя се пресегна и хвана ръцете му.
— Благодаря ти — тихо каза и ги стисна. — Ще се видим утре.
Той ѝ се усмихна — също като дете, на което са му казали, че е послушно.
„Лека нощ, Чандрис. Щастливи сънища.“
Тя преглътна.
— И на теб, Ронион.
Продължи да се усмихва и след като си беше тръгнала.
Когато присъствието на Форсайт на Сераф стана известно след почти фаталното сблъскване на „Газела“ с Ангелиада, губернаторът предложи на видните гости първокласни лични стаи и временни офиси в Правителствения дом. Форсайт прие само кабинетите. Корабът му беше снабден с всички удобства, с които можеше да се похвали и Правителственият дом, освен това така беше по-лесно да стои настрана от любопитните очи на медиите.
Седеше сам в командната стая на кораба с питие в ръка и разсеяно гледаше пистата на космодрума и блестящите в небето звезди. Наближаваше три сутринта, а той беше уморен, както никога.
И също толкова уплашен, въпреки че за нищо на света не би го признал.
ЕмОт правеха всичко по силите си — трябваше да им го признае. За седемте часа от началото на нападението на Мира успяха да съберат огромен брой изтребители, въоръжени патрулни кораби и дори използваха няколко научни станции и водоснабдяващи сателити, на които биха могли да се инсталират оръжейни платформи. Много преди „Комитаджи“ да достигне Сераф всички защитни сили щяха да бъдат в пълна готовност.
И никоя от тях нямаше да е в състояние да го спре.
Форсайт въздъхна — мрачен и самотен звук в празната стая. „Комитаджи“ беше твърде огромен, твърде мощен, твърде неразрушим. ЕмОт можеха да хвърлят всичките си сили срещу него и пак нямаше да успеят да намалят чувствително нападателните му възможности. Когато димът се разсееше, „Комитаджи“ щеше да продължи да е на мястото си.
В орбита над един напълно безпомощен свят.
Форсайт отпи от питието си, без да усеща вкуса му, и си представи мрачния сценарий. По време на битката при мрежата командирът на „Комитаджи“ беше предпочел да унищожи собствената си ракета, вместо непредставляващия вече заплаха катапултиращ кораб. Дали щеше да прояви такава сдържаност и снизхождение към една завладяна планета, пълна с цивилно население?
Или сдържаността му щеше да зависи от това колко бързо ще се предадат победените? Дали желанието за мъст щеше да се увеличава пропорционално с всяка драскотина, която ЕмОт нанесеше върху корпуса на „Комитаджи“?