Форсайт бе наредил населението на Сераф да не бъде информирано за предстоящата атака, като изтъкна, че така поне ще прекарат една последна спокойна нощ. Дали хората щяха да приемат доводите му през приближаващия следобед, когато грозната истина изведнъж се изправеше пред тях?
Дали мъжете и жените от ЕмОт щяха да го разберат, ако изведнъж хвърлеше цялата им усилена работа на вятъра и предадеше Сераф на Мира без нито един изстрел?
Какво му повеляваше дългът на Върховен сенатор в такава ситуация? Да задоволи гордостта, като допусне и двете страни да понесат колкото се може повече загуби? Да дари обожествяващия парите Мир с една Пирова победа, като го накара да унищожи по-голямата част от онова, което ще завладее?
Или да приеме неизбежното — да предаде в ръцете на врага един непокътнат свят и да запази живота на хората, на които се е заклел да служи?
Докосна медальона на гърдите си и се замисли за онези събрания на Върховния сенат, на които беше участвал на Ухуру. За раздразнението, което изпитваше, когато виждаше колко спокойни и уверени са неговите носещи ангели колеги. Твърдо убедени, че методите им са правилни, че резултатите от действията им са най-добрите за хората на Емпирей.
Дали това спокойствие бе просто илюзия? Страничен ефект от овчедушната нагласа, която създаваха ангелите?
Или в него имаше нещо повече? Дали ангелите всъщност не правеха носителите си по-мъдри?
Форсайт не знаеше. И изглеждаше все по-сигурно, че никога няма да узнае. Дори да вземеше ангела от Ронион още сега, ефектът — какъвто и да бе той — нямаше да е достатъчно бърз, за да се прояви преди пристигането на „Комитаджи“.
Но поне щеше да може да се измъкне от всичко, което би казал Коста.
Изсумтя пренебрежително. Кого всъщност се опитваше да залъже? Нищо не бе в състояние да затвори устата на Коста. Хлапето имаше свои собствени задачи — мирски задачи — и в мига, в който се окажеше пред публика, всичко щеше да излезе наяве. Че Върховен сенатор Аркин Форсайт, висш емпирейски служител, напълно преднамерено е престъпил закона.
Нямаше начин да скрие подобно нещо. Нямаше начин да доведе нещата дотам неговите думи да се изправят срещу думите на Коста. Ронион знаеше всичко за схемата. И независимо от всички усилия, които Форсайт бе положил, за да му даде някакво разумно изглеждащо обяснение, след започването на разпитите всичко щеше да излезе наяве. Ронион беше прекалено честен и простодушен, за да се впусне в извинения, измислици и увъртания. Просто и ясно щеше да каже цялата истина.
Какво щеше да си помисли народът на Сераф, когато я разбереше? Какво щеше да си помисли Пирбазари? А всички онези офицери и войници от ЕмОт, които в момента даваха всичко от себе си?
За съжаление, той много добре знаеше какво. Преди месеци заради подобно разкритие биха поискали незабавно прекратяване на кариерата му. Но сега последиците щяха да са много по-лоши.
Каквито и заповеди да дадеше сега, утре те щяха да бъдат разглеждани като манипулации на един корумпиран политик с цел лична полза. Предаване без бой? Продал се е на Мира срещу осигуряването на непокътнат емпирейски свят. Борба до последния човек? Подкупен да погуби силите на ЕмОт, като ги хвърля срещу оченидно непобедимия мирски кораб. И в двата случая разгласяването щеше да доведе до несигурност и объркване сред хората и да породи подозрителност и враждебност спрямо техните лидери.
И независимо дали Сераф щеше да се предаде с или без бой, същото това подозрение най-вероятно щеше да доведе до създаването на стотици партизански групи. Мъже и жени щяха да насочат гнева, отчаянието и срама си от Форсайт към окупаторите, това щеше да доведе до проливането на повече и повече кръв, докато накрая Мирът не решеше, че Сераф не си струва разходите и е по-целесъобразно да бъде унищожен.
И всичко това само защото Коста по някакъв начин се беше добрал до тайната му.
Ако обаче Форсайт му позволеше да я разкрие.
„Най-голямото добро за най-голямото мнозинство“, сети се той за древната мярка. Ако Коста беше заплаха само за него, нещата щяха да стоят по друг начин. Форсайт беше взел своето решение и с готовност би поел последиците от действията си. Ако баща му го бе научил на нещо, то бе именно това.
Но не ставаше дума само за него. Коста се бе превърнал в заплаха за народа на Сераф и за цял Емпирей. За народа, който Форсайт се бе заклел да защитава.
А като доказан мирски шпионин във военно време, Коста вече бе заложил живота си.