— Благодаря. Край на връзката. — Чандрис изключи и подкара „Газела“ напред.
— Жизел? — попита Коста.
— Говорих с нея след изригването, когато трябваше да измъкнем Ханан колкото се може по-скоро — обясни Чандрис.
— Ами синьо-три?
— Копирах кодовете от цилиндъра на Форсайт преди да му го върна. Реших, че някой ден могат да ни потрябват. Е, какво мислиш? Дали ще се върже, или ще надуе свирката?
Коста поклати глава.
— Ти си експертът по човешките реакции. Какво мислиш?
— Не зная — каза тя. — Стори ми се убеден. Но никога не можеш да кажеш със сигурност. Може да се е за действал, но и като нищо може и да реши да ни провери.
Коста се намуси.
— И ако се обади в офиса на Форсайт за потвърждение на кодовете, с нас е свършено.
— Само ако се добере до самия Форсайт преди да се прехвърлим. Ако се доберем до Централата преди нещата да са се размирисали, ще изключим мрежата и никой няма да може да ни догони.
— Значи планът е да си размърдаме задниците и да действаме колкото се може по-бързо?
— Да, стига да не прекаляваме и да не се набиваме на очи — съгласи се Чандрис. — Но пък това е спасителна операция и от нас се очаква да бързаме. Мисля, че имаме доста добри шансове.
— Добре — въздъхна Коста. — Само ми се иска да бяха не просто „доста добри“.
— Ако искаш сигурни неща, занимавай се с теология. — Чандрис изучаваше мониторите си. — Лично аз се надявам онези бойни кораби да не решат да се запознаят по-отблизо с нас.
Коста примигна.
— Бойни кораби ли?
— На мен поне ми приличат на такива. Нали ти си експертът по военно оборудване.
Коста се наведе към дисплеите си и увеличи образа. Прекадено зает с мислите си за Ангелиада, изобщо не беше обърнал внимание на сновящите около тях кораби. Но сега…
— Права си — каза той и усети как изтръпва. Снощи Форсайт говореше нещо за предполагаема мирска атака срещу Лорелей. Да не би комодор Леши вече да бе стигнал до Сераф? — Това никак не ми харесва.
— Просто запази спокойствие — посъветва го Чандрис. — Това са кораби на ЕмОт. Ние пък провеждаме спасителна операция на ЕмОт. Просто едно голямо щастливо семейство. Но ако ни повикат, аз ще им отговарям.
— Ясно — промърмори Коста. Очите му шареха по дисплеите. Ако мирските сили бяха тук и се намираха достатъчно близо, за да намаляват ускорението си, някъде би трябвало да види следите от опашките.
Докато се чудеше дали блясъкът на по-близките кораби не скрива гледката, Чандрис каза:
— Добре, приготви се. Потегляме.
Последва познатото трепване от преминаването през катапулта…
И изведнъж дисплеите експлодираха от светлина.
— Какво е това?! — възкликна Коста.
— Ангелиада! — извика Чандрис, натисна някакво копче на пулта и светлината от болезнена стана просто силна, след което се смени с малко черно петно в центъра на ярък пожар. — Съжалявам, светлинните филтри не се пренастроиха.
— Трябваше да проработят — каза Коста, докато разглеждаше колоните цифри. — Поне до известна степен. О, по дяволите!
— Какво?
— Виж разстоянията. Ангелиада е на… мамка му. На не повече от две хиляди километра оттук.
— Толкова близко?!
— Толкова — мрачно повтори Коста. — И не само се движи, но и набира скорост.
— Тогава да се размърдаме — каза Чандрис. Разнесе се рев на двигатели и ускорението притисна Коста в креслото. — Ще заобиколим и ще се скачим при катапулта. Там ще си свършиш работата.
— Да бе — измърмори Коста. — Дано са забравили вратата отключена.
— Корабите почти са заели позиция, господин Върховен сенатор — каза генерал Рошманов. — Остават максимум още двадесет минути.
— След колко време „Комитаджи“ ще навлезе в зоната на боя?
Рошманов сви рамене.
— Зависи колко разрушения искат да предизвикат. Знаем, че Мирът разполага със субядрени ракети с широк обхват, способни да унищожат площ от един милион квадратни километра. Десетина такива ракети и от Сераф няма да остане много за завоюване.
Сърцето на Форсайт се сви.
— За щастие, това не е в стила им.
— Е, не е любимият им стил — съгласи се Рошманов. — Само че се страхувам, че ако им създадем достатъчно проблеми, могат да решат просто да си отмъстят.