— Има много път от логическа верига от девет ангела до вбесен убиец в образа на черна дупка — възрази Пирбазари.
— Вярно е — съгласи се Форсайт. — И първата стъпка по този път е да се съберат още данни. Точно това, което прави Коста.
— Така твърди той — контрира Пирбазари. — А може би просто иска да се измъкне.
— Не — твърдо каза Форсайт. — Помисли малко. Всички ловни кораби са по доковете си, което означава, че би могъл да избере който си пожелае. Защо да се спира на „Газела“, която е логично първото място, откъдето ще започнем да го търсим?
— Може би защото е знаел, че няма да го търсим — направо каза Пирбазари.
— Взел е „Газела“, защото апаратурата му е там. Отишъл е да разбере какво става.
Очите на Пирбазари все още бяха твърди, но Форсайт забеляза, че част от подозрителността му изчезва.
— И не защото сте му предложил сделка да стои настрана от битката?
Форсайт изсумтя.
— Ако смяташ, че точно сега около Централата е по-безопасно, отколкото да се изправиш пред „Комитаджи“, защо не отидеш и ти там?
Устните на Пирбазари се свиха.
— Това беше неуместно, господин Върховен сенатор.
— Също както и твоите думи, Зар — каза Форсайт. — Сега на чисто ли сме?
Пирбазари сякаш го преценяваше с поглед.
— Засега.
— Добре. Да видим тогава дали онези кораби са заели позициите си.
Чандрис никога не беше стъпвала на Централа Ангелиада, но бе изучавала схемите по време на по-спокойните часове от лова. Придвижването на „Газела“ в позиция за скачване без помощ отвътре беше истинско предизвикателство, но тя се справи само след няколко несполучливи опита. Връзката между стационарния док и въртящия се основен цилиндър на станцията също не беше от най-лесните за преодоляване, но се промъкнаха без особени инциденти, ако не се броеше натъртеният гръб на Коста.
— Ама че място — надвика Коста трясъка на гама-лъчите, докато отиваха към стълбата, водеща към командния сектор. — Дежурството тук трябва да е било голям купон.
— Не вярвам винаги да е било толкова шумно — извика в отговор Чандрис. Пращенето не беше силно като по време на радиационните изригвания, но определено се засилваше.
— Само се моля да не стане по-лошо — извика той. — Електрониката няма да може да издържи много дълго.
Онези, които бяха проектирали станцията, вероятно бяха имали същите опасения. Когато стигнаха контролния център на катапулта, той бе много по-тих от помещенията преди него.
— Сигурно са подсилили защитата — отбеляза Коста, докато изучаваше светещите с мека светлина пултове и дисплеи. — Май са оставили всичко включено. Добре.
— В това число и мрежата. — Чандрис се огледа и продължи по стълбата. — Отивам да я изключа.
— Чакай малко. Трябва да има начин да се направи и оттук.
— Несъмнено — съгласи се Чандрис. — Но ще ни отнеме време, докато разберем как точно. Да не искаш Форсайт и ЕмОт да цъфнат тук, докато сме заболи носове в инструкциите?
— Добре, върви.
Тя се върна до централния коридор на цилиндъра, пресече жилищния отсек и складовете и стигна до другата половина на станцията. И двете противоударни врати на свързващия коридор бяха заключени, но се предадоха сравнително бързо. Самият свързващ коридор беше направо зловещ — сравнително къс, с обрамчени с червено люкове към спасителните капсули, които беше видяла при първото си пътуване до Ангелиада.
Справи се с вратите в дъното на коридора, мина през огледална част от складови помещения и каюти и слезе в контролния център на мрежата. Бърз поглед към мониторите, колкото да се убеди, че Форсайт и ЕмОт още не са пристигнали, и започна да върви покрай пултовете, като систематично изключваше всеки контакт.
След две минути пултовете и мониторите потънаха в мрак. Както и останалата половина от станцията. Тя пипнешком пое по обратния път.
Коста седеше пред един от терминалите и местеше поглед от дисплея към най-малко три различни ръководства.
— Мрежата е изключена — доложи тя. — Как върви тук?
— Бавно — отвърна той. — За да рекалибрирам за Ангелиада, май ще трябва да мина ускорен курс по теория на катапултирането.
— Страхотно. Срок?
— Един час. Или малко по-малко.
— И след това ще трябва да се направи самото програмиране?