Изключи екрана, събра бележките си и тръгна към вратата. Народът на Лорелей чакаше.
5.
— Виното е много добро — каза Чандрис. Наблюдаваше внимателно как Тумес вдигна странно оформената бутилка — бе я нарекъл гарафа — и наля още малко в чашата ѝ. Ръката му все още не трепереше, но му бе необходимо мъничко повече време, за да уцели чашата. Още малко усилия и можеше без проблеми да му позволи да я отведе в каютата си. — Много вкусно и пивко — добави тя и отпи глътка. — Опитай.
Той ѝ се усмихна криво.
— Може и да съм малко старомоден, скъпа, но според скромното ми мнение вината на Джулио са предназначени изключително за млади дами като теб. Това — той повдигна своята чаша — е подходящото питие за истински мъже.
— О, нямах предвид, че не е — отвърна на усмивката му Чандрис. — Не искам да кажа, че си нещо друго, а не истински мъж — добави тя тихо със зноен глас. — Знам го много добре.
Той се ухили доволно, протегна ръка през масата и я постави върху нейната. Чандрис го остави да я гали, без да престава да се усмихва, макар едва да се удържаше да не се дръпне разтреперана. Ако Тумес заподозреше, че го е правила на глупак през цялото време и че всичките му сексуални подвизи през тези две седмици се изразяват в смъкване на дрехите ѝ и изпадането в пропит с алкохолни пари ступор…
„Стига!“ — нареди си тя. Разбира се, че не знаеше — как би могъл да знае? А и едва ли щеше да продължи да пилее пари по нея, ако имаше спомени, противоречащи на сдържаните, но похвални намеци, които му пускаше всяка сутрин. Нерви — всичко беше само от нерви. Може би защото никога не ѝ се бе налагало да прави подобни неща. Винаги се бе ориентирала към бързите бройки — няколко часа флирт, най-много ден или два, след което следваше бърз удар и измъкване. Изобщо не предполагаше, че придържането към същата тактика цели две седмици ще се окаже толкова трудно.
Но всичко почти приключваше. Оставаше ѝ да издържи само още една нощ. Утре „Ксирус“ щеше да стигне до Сераф. Тя щеше да се спусне в совалката заедно с Тумес, да му даде последна целувка за сбогом и — край. Удар и измъкване.
Със свободната си ръка вдигна чашата си. И докато я поднасяше към устните си, погледът ѝ се плъзна по помещението зад Тумес…
Тя замръзна. Онзи мъж се бе настанил на четири маси от тях.
Глътката вино тръгна в погрешна посока и цяла минута тялото ѝ се тресеше в опити да прочисти дробовете си, без да се изкашля.
— Чандрис? — Тумес се намръщи и я хвана малко по-силно. — Какво ти е?
Тя продължи безмълвно да кашля, като се проклинаше за идиотската си постъпка. Хвърли още един поглед между два спазъма, за да види дали онзи наблюдава.
Наблюдаваше. Също както през цялата изминала седмица.
Беше се качил на борда на Лорелей и — доколкото тя можеше да прецени — се държеше настрана. Само с няколко сантиметра по-висок от нея, тъмна коса и тъмни очи. На двадесет, двадесет и нещо. И ако не беше онзи малък проблем, тя сигурно нямаше да му обърне повече внимание, също като всички останали.
Проблемът беше, че той определено не се вписваше в средата.
Изобщо не можеше да се сравнява с нея в преструването. Беше го хванала да прави много грешки, които тя се научи да избягва още първия ден, когато стъпи на кораба. Дреболии, наистина, но такива, които всеки принадлежащ към висшето общество изобщо не би допуснал, дори и неволно.
Започна да го наблюдава. И откри, че той наблюдава нея.
Отначало реши, че е някой от охраната и че търси Чандрис Лалаша, която не е напуснала кораба на Лорелей, както би трябвало. Това бе най-правдоподобното обяснение, още повече че не успя да провери дали опитите ѝ да изтрие името си от компютъра на „Ксирус“ са успешни. Наложи ѝ се да пропилее няколко безценни часа в каютата на Тумес в кроене на планове как да се скрие и да изчезне.
Но дните минаваха, а тайнственият мъж продължаваше да стои настрана. Всъщност…
Загледа го настоятелно. За секунда погледите им се срещнаха, после той наведе очи към менюто.
Чандрис погледна Тумес; напрежението започна постепенно да я напуска. Можеше просто да е нов. Новак, който ѝ е хвърлил око, но не смее да предприеме нещо. Вероятно това беше обяснението. Разбира се, че беше така.
Напрежението обаче не изчезна напълно.
Тя рязко допи чашата си и се изправи.