Освен ако Телторст не знаеше нещо, неизвестно на Леши. Нещо за Ангелиада? Или за кораба, който се бе отправил натам преди четиридесет и пет минути? Той имаше достъп до секретни комуникационни канали. Може би беше направил някаква тайна сделка с емпирейците?
Или тази демонстрация на сила беше просто първият залп на щурма му за командването на „Комитаджи“?
— Значи не сте забравили — рязко каза Телторст. — Така. Сега ще ми кажете съвсем ясно какво точно става.
— Какво имате предвид? — намръщи се Леши.
— Не се правете, че не знаете! — предупреди го Телторст. — Тайнствен кораб, за който не си заслужава да се спомене? И сега внезапно пътят към Ангелиада е отрязан?
Леши хвърли поглед към Камбъл и забеляза, че е съвсем объркан.
— Съжалявам, Адютор, но нямам представа за какво говорите.
Дълго време Телторст просто го гледаше. След това устните му се изкривиха в иронична усмивка.
— Много добре, комодор. Искате да играете на сигурно? Чудесно. Може би нашите гости ще проявят повече желание да говорят, когато пристигнат. — Той се изправи. — Ще чакам в заседателната зала. Съобщете ми, когато совалката на Върховния сенатор се скачи.
— Вие ще сте първият, който ще научи — увери го Леши.
Телторст отсечено кимна и без да каже нищо повече, стъпи на платформата и напусна балкона.
Леши погледна към Камбъл.
— Това пък какво беше?
Камбъл поклати глава и каза:
— Този човек е луд за връзване. Да не би да си мисли, че сте сключили някаква тайна сделка с емпирейците?
— Определено ще изглежда така — съгласи се Леши.
43.
Моторизираните колела на транспортните колички бяха неизползваеми в ниската гравитация на централния коридор. За щастие, проектантите им си бяха давали сметка за това и бяха предвидили въжен път, към който да се закрепват.
За съжаление, кабелите бяха твърде бавни. Коста вървеше покрай количката, като подпираше контейнерите с гориво, вслушваше се в пращенето на гама-лъчите и тревожно се питаше дали ще им стигне времето.
И дали планът им изобщо ще проработи.
Стигна до проходния тунел точно когато Чандрис се появи от другата страна.
— От моята страна остана гориво за около количка и половина — доложи тя, докато спираше платформата до вече домъкнатите дотук. — Още колко ни трябват?
— Всички. Аз ще ги докарам. Ти се заеми с програмирането на спасителните капсули.
— Добре. — Тя погледна към контейнерите. — Не зная, Коста. Ако не стане, загазваме здравата.
— Да не би вече да не сме? — изсумтя Коста, докато смъкваше най-горния контейнер и внимателно го поставяше до другите.
— Прав си — призна Чандрис и клекна при най-близкия люк. — За колко време да ги наглася?
— Най-добре за след тридесет минути. Трябва да сме сигурни, че разполагаме с достатъчно време за другите неща.
— Да, но не искаме и да сгафим — възрази Чандрис, когато люкът се отвори. — Имаме четиридесет и пет минути преди Ангелиада да ни изпържи, и то само при положение че вече не се ускорява. Четиридесет и пет минути минус твоите тридесет ни дава само петнадесет минути право на грешки. Няма да е достатъчно.
— Ще се справим. — Коста издърпа следващия контейнер. — Не забравяй, че когато капсулите се освободят, ще сме в другия край на станцията. Допълнителната защита би трябвало да е достатъчна.
— Щом казваш. — Тя седна на ръба на отвора и напипа с крак първото стъпало. — Само не забравяй, че си обещал да намериш достатъчно време да се извиниш. Държа на това.
Никое от резюметата за мирските правителствени церемонии не споменаваше пълната почетна стража и фанфарите, които чакаха Форсайт, когато пристъпи през люка на совалката в студения сив хангар. Той бавно мина между двете редици мъже, като настрои автоматично крачката си към барабанния ритъм. Очите му се местеха от черно-червените им униформи към безизразните им лица и оттам — към смъртоносните лъчеви оръжия, заплашително поставени на гърдите им. Великолепно балансирана демонстрация на ритуална помпозност, официално уважение и скрита заплаха. Зачуди се дали това е обичайната военна практика, или нещо, приготвено специално за него.
Вървящият до него Ронион очевидно нямаше такива мисли и опасения. Очите му блестяха, докато се оглеждаше наоколо, а лицето му бе светнало от широка детска усмивка пред разиграващия се спектакъл. Въпреки всички церемонии, на които бе присъствал през толкова много години, подобни зрелища сякаш никога не можеха да му станат досадни.