— Не се бях сетила за това — призна Чандрис и трепна при тази мисъл. — Способна ли е да погълне цяла звезда?
— Не зная — каза Коста. — Най-вероятно не — дебелината ѝ е едва няколко атома. Но въпреки това може да направи маса ужасни неща там — независимо дали случайно, или не. Не можем да рискуваме преди да направим предварителни изчисления.
— Значи край? Просто се отказваме и си тръгваме вкъщи?
Коста уморено поклати глава.
— Съжалявам. Не виждам какво друго ни остава.
Чандрис отново премести погледа си към дисплея. Бавното въртеливо движение, получено при разполовяването на станцията, сега ги беше обърнало с лице към Ангелиада; по-голямата част от блясъка на черната дупка се закриваше от остатъците от мрежовата секция, която се носеше към нея. След всичките тези усилия, пот и риск? И сега да не могат да направят нищо друго, освен да побягнат обратно?
— Ако тръгнем сега, няма да имаме друга възможност — каза тя. — Или най-малкото, няма да е толкова лесно. Без мрежа и катапулти ще е необходимо адски много време да се доберем дотук. Всъщност може би ще се наложи да се построи нова станция и… О, Господи!
— Какво? — Коста се изправи в креслото си.
Чандрис впери поглед в монитора на телескопа; надяваше се очите ѝ просто да ѝ въртят номера. Но нямаше никаква грешка.
— Мрежата — с внезапно разтреперан глас каза тя и посочи дисплея. — Светлините току-що се включиха!
— Някой я е реактивирал.
За една секунда седяха замръзнали на местата си. После едновременно се хвърлиха към пултовете.
— Трябва да ги спрем! — Чандрис се мъчеше да извика програмата за дистанционно управление, която току-що беше открила. Пръстите не я слушаха. — О, Господи, Джерико!
— Зная! — викна той; мъчеше се да се пребори със собствените си пръсти. — Опитвам се да я спра.
— Какво правят? — попита Чандрис. Отвори файла. Сега следваше парола за достъп. — Нима не си дават сметка какво правят?
— Именно! Не знаят! Изминали са само деветнадесет минути, откакто взривихме станцията. Двадесет светлинни минути — те изобщо не разбират, че мрежата води право към Ангелиада.
Чандрис прехапа устни. Дисплеят проблясваше от гама-лъчите и заплашваше всеки момент да изключи. След това внезапно се изчисти и тя откри, че е влязла в системата. Извика списъка с командите и затърси отнасящите се до управлението на мрежата. Трябваше да е някъде тук…
Коста постави ръцете си върху нейните.
— Късно е — тихо каза той.
Чандрис вдигна поглед… и ченето ѝ увисна.
Очакваше да види как Форсайт идва за тях, най-вероятно с някой от ловните кораби. Или в краен случай някой от бойните кораби на ЕмОт, сновящи около Сераф.
Но корабът, който внезапно се появи пред тях, беше невероятно и чудовищно огромен. По-голям дори от гигантския „Ксирус“. Грамадното му туловище изпълваше дисплея на телескопа. В сравнение с него половината на станцията изглеждаше като същинско джудже.
И докато гледаха с ужас, Ангелиада го сграбчи.
Аварийните сирени раздраха въздуха подобно на воя на банши и заглушиха дори ужасната градушка, която се стоварваше върху тях сякаш от всички страни едновременно.
— Пробив на корпуса в сектори 0–7, 8 и 9! — изрева нечий глас от високоговорителя. — И трите корпуса са разрушени…
Внезапно гласът секна и останаха единствено зловещите трясъци.
— Затворете всички противоударни врати! — нареди Леши и очите му се стрелнаха към мониторите на сектор G. Какво ставаше, по дяволите? Емпирейците не биха могли да притежават толкова мощно оръжие. Просто не биха могли.
Но всички сензорни възли бяха мъртви. Всички, по целия десен борд на кърмовия отсек.
От високоговорителя се разнесе внезапен писък, който също така внезапно прекъсна.
— Машинното отделение разхерметизирано! — изкрещя Камбъл. — Всички помещения са открити към космоса.
— Направи нещо! — озъби се Телторст. — Бий се, по дяволите!
— Срещу кого? — озъби се в отговор Леши.
Внезапен и ужасяващо познат трясък изригна в цялата командна зала.
— Радиация! — извика Камбъл. — Летални дози от десния борд на кърмата.