— Ами… — Коста се запита дали трябва да говори за това точно сега. Но ако не сега, кога друг път? — Всъщност мисля, че действат една степен по-дълбоко.
— Говорите така, сякаш знаете нещо, което останалите не знаят — обади се Форсайт.
— Имам една теория — каза Коста. — Не точно за самите ангели, а за това как въздействат върху хората.
— Аз си мислех, че ги правят добри — объркано каза Чандрис.
— Не те правят някакъв — каза ѝ Коста. — А само ти позволяват да бъдеш добър. Имам предвид, че ти помагат да насочиш вниманието си навън, към другите хора, като потискат основния фактор, който ръководи човешкия егоизъм и себичните подбуди.
— И какъв е той, любовта към парите ли? — предположи Ханан.
Коста поклати глава.
— Страхът.
Над масата настъпи кратка тишина.
— Страхът — безизразно повтори Форсайт.
— Но в страха няма нищо зло, Джерико — смутено възрази Орнина.
— Не съм казвал, че страхът е зло. Казах, че той насочва вниманието на човека навътре и отблъсква съобразяването с нуждите на другите. Той те прави себичен. А себичността, когато е трайно наложена, предизвиква онова, което се смята за антисоциално и престъпно поведение.
— За едно и също нещо ли говорим? — запита Форсайт и се намръщи. — Страхът е абсолютно нормална част от инстинкта за самосъхранение.
— Да, но не говоря за онези непосредствена заплаха, при която адреналинът нахлува в кръвта — каза Коста. — Не мисля, че ангелите са в състояние да повлияят на подобна чисто физическа реакция.
— Тогава за какво говорите? — попита Форсайт.
— За постоянните, досадни малки страхове, които непрекъснато съпътстват нашия живот и ежедневието ни. Малките страхове, които ни карат да гледаме единствено в себе си. Страх да изгубим работата си или приятелите си. Страх да не разполагаме с достатъчно пари, ако се разболеем. Страх да не ни засегнат. Страх да не се представим като глупаци.
— Е, това поне ми е известно — промърмори Ханан.
— Сигурен ли си? — възрази Коста. — Наистина ли си сигурен? Ти прие Чандрис на борда на „Газела“, като великолепно знаеше, че тя идва, за да открадне нещо от теб. Ако това беше станало, щеше да си посмешището на доковете. И пукаше ли ти от това?
Ханан намръщено се обърна към Орнина.
— Но…
— А ти се страхуваше да им се довериш — продължи Коста, като се обърна към Чандрис. — Не ли така? Но в края на краищата го направи, въпреки че знаеше много добре, че гордостта ти жестоко ще пострада, ако откриеш, че ти правят номер. — Той отново погледна Форсайт.
— Що се касае до мен, аз в края на краищата стигнах дотам да не се страхувам да призная, че съм шпионин.
— Но какво всъщност казвате? — попита Пирбазари.
— Че трябва да дадем антидепресанти на всички хора и няма да имаме нужда от ангели ли?
— Антидепресантите промиват мозъка и размекват волята — промърмори Форсайт замислено, сякаш някои неща изведнъж започваха да му стават ясни. — Както отбеляза господин Коста, ангелите не правят това.
— Всъщност могат да помогнат на човек да стане значително по-умен — предположи Коста. — Не забравяйте онзи малък компонент на разум.
— Само когато са на големи групи — отбеляза Ханан.
— Или само поддаващи се на измерване в големи групи — каза Коста.
— Просто си мисля за Върховния сенат — замислено заговори Форсайт. — Всички открити сделки и договори, без никакви маневрирания или търсене на лични изгоди, които са в основата на политическия живот. Пълно сътрудничество, пълна и безрезервна склонност за компромиси. Никакъв страх да се представиш като глупак или да бъдеш използван.
Пирбазари поклати глава.
— Съжалявам, но все още не мога да го приема — твърдо заяви той. — Дори подобно въздействие наистина да съществува, то няма да е в състояние да направи нищо, ако въпросната личност не иска да бъде добро момче.
— Всъщност даже биха могли да влошат положението още повече — обади се Ханан. — Страхът да не бъдеш хванат е едно от нещата, което обяснява намаляването на престъпността.
— Именно — съгласи се Пирбазари. — Тогава защо не е имало престъпници сред Върховните сенатори?
— Имало е — каза Коста. — Седем за последните десет години.