„Бягай!“, беше първата му френетична реакция. Но нямаше къде да избяга. „Бий се тогава.“ Дясната му ръка се стегна около дръжката на сака, готова да го пусне и да извади малкия зашеметител, скрит в джоба му. Да повали всички… да се добере до пилотската кабина и да отвлече совалката…
С върховни усилия си наложи да продължи да държи сака. Да продължи да върви. Да започне да се успокоява. „Докато не извадят оръжията си и не ти заявят, че си арестуван — непрекъснато повтаряха инструкторите на Сцинтара, — винаги се дръж, сякаш не ти пука.“ Лесно е да се каже, особено ако си се барикадирал в далечна мирска база. Но колкото повече идваше на себе си, толкова по-добре разбираше, че няма друга възможност.
Точно зад тримата имаше отделено от другите празно място. Коста се поколеба за миг, но после се настани там. „Да не ми пука? — мрачно си помисли той. — Чудесно. Ей сега ще ви покажа какво означава непукизъм.“
Чак когато совалката се отдели и започна полета си към планетата, в съзнанието му изплува един друг съвет: „Винаги когато можеш, гледай да застанеш над противника си или зад него.“
Май го бяха обучили по-добре, отколкото си мислеше.
Пътуването сякаш отне цяла вечност. Нито един от тримата пред него не му обърна ни най-малко внимание. Сякаш изобщо не подозираха, че е зад тях.
Не че това го успокояваше особено. Щом не им се налагаше да го държат непрекъснато под око, значи някъде отзад имаха цивилни помощници. „Край.“ Но не му оставаше нищо друго, освен да напрегнато да седи и да чака.
Най-сетне кацнаха на нещо като пързалка, подобна на онази, която вече бе видял на космодрума в Лорелей. Доколкото можеше да съди по гледката отвън, движението тук бе поне толкова оживено, колкото и на Лорелей, макар че и двата космодрума обслужваха не само космически полети, но и въздушния трафик. За Коста това бе нещо ново — дори на рядко заселените светове на Мира като Сцинтара космодрумите и летищата бяха стриктно отделени. „Следователно — заключи той — трафикът на емпирейските светове е много по-слаб, отколкото в Мира.“
Но като се имаше предвид, че Емпирей се състоеше само от пет свята в сравнение с тридесет и шестте на Мира, откритието не бе кой знае колко поразително.
С лек тласък совалката спря при терминала. Втори тласък извести прикачването на рампата и Коста се опита да се подготви за евентуални действия. Чу се слабо съскане и той усети полъх на свеж въздух — вратата вече бе отворена. Коста извади сака си изпод седалката, преглътна, за да отпуши ушите си, и се включи в блъсканицата.
Жената и спътниците ѝ бяха първи — нищо чудно, че другите ги пропуснаха без възражения. Коста се възползва от образувалата се пролука и се промъкна точно зад тях. Стиснал здраво сака си, той ги последва по покритата рампа, като с все сили се мъчеше да изглежда абсолютно спокоен.
Тримата продължаваха да не му обръщат внимание. Коста усети как гърбът го засърбя и едва се стърпя да не се обърне да види дали някой не е опрял дуло в него. Стигнаха края на рампата, завиха…
И се озоваха пред двама полицаи, които очевидно ги чакаха.
Нямаше никакво съмнение какви са — емпирейците използваха стандартни полицейски униформи, които Коста се бе научил да разпознава още на втория ден от обучението си. Нямаше и съмнение заради кого са тук. Изглеждаха леко развеселени, сякаш му се смееха.
„Да не ти пука. Да не ти пука.“ Стиснал зъби, Коста се насили да продължи да крачи към тях. Ръката му сама се плъзна в джоба и пръстите му напипаха малкия цилиндър на зашеметителя. Той свали предпазителя…
— Е, лейтенант — един от полицаите пристъпи към тройката отпред. — Това ли е вашата гратисчийка? Бива си я.
Коста за малко не се сблъсна в тях. Вселената изведнъж се люшна пред очите му. По някакъв начин успя да отстъпи встрани и продължи напред, и облекчен, и объркан. Всичко това нямаше абсолютно нищо общо с него… Тя беше обектът на вниманието на властите. Нищо чудно, че мъжете с нея изобщо не го бяха забелязали.
Всъщност нищо чудно да му бе хвърляла онези странни погледи именно защото се е чудела дали той не е от службите за сигурност…
Внезапно забеляза, че ръката му продължава да стиска зашеметителя. Внимателно вдигна предпазителя и я извади от джоба си. Изпоти се, като си даде сметка какво щеше да направи. Ако беше извадил зашеметителя и бе започнал да стреля…
„Спокойно — нареди си той. — Не си шпионин професионалист. Вече го знаеш. Вземи си поука и забрави за станалото.“