Забеляза редица ниски масички, подредени в края на оградената ивица, по която минаваха пътниците. На Лорелей наричаха това митница. Входни формалности, независимо от наименованието. Пътните му документи бяха фалшиви, разбира се, и още от самото начало на акцията той очакваше този момент с истински ужас. Сега, изчерпал целия си адреналин, застана пред масите почти равнодушен. Явно дори страхът беше нещо относително. Бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади документите…
И едва не ги изпусна, стреснат от внезапния крясък от изненада и болка, разнесъл се някъде зад него.
Рязко се обърна и треперещите му пръсти едва не захвърлиха сака и документите, за да се доберат до зашеметителя. Гратисчийката летеше към него — промъкваше се през тълпата като опитен слаломист. Двамата полицаи зад нея бяха клекнали очевидно от болка, други двама мъже тъкмо се втурваха да я преследват.
„Дали да я спра?“ Но дори тази автоматична мисъл бе твърде бавна. Мярнаха се сини и сребърни петна, полъх на парфюм — и тя изчезна, като го блъсна точно в рамото толкова, че да изпусне документите.
Коста се наведе към изпуснатите документи. Хвана един лист, посегна към втори…
Някакви ръце го сграбчиха и го блъснаха настрани. Той успя някак си да не се просне по очи на пода. Обутите в униформени панталони крака изчезнаха в бъркотията.
— Добре ли сте? — чу се глас и една ръка му помогна да се изправи.
— Да. — Коста вдигна очи и позна един от пътниците. — Благодаря.
— Няма нищо. Събрахте ли всичко?
— Мисля, че аз го събрах — обади се друг мъж преди Коста да успее да отвори уста. Държеше останалите документи.
— Благодаря. — Коста взе документите и ги прегледа. — Да, всичко е тук.
— Ама че лудница! — Първият мъж проточи врат и погледна над тълпата. — Какво стана всъщност?
— Чух някой да казва, че пътувала гратис. — Коста се опита да подреди документите и взе сака. Лявата китка го болеше, но изглежда, нямаше нищо счупено. — Видяхте ли я накъде изчезна?
— Прескочи една от масите — отговори вторият мъж. — Всъщност претърколи се през нея. Наистина добър ход.
— Двама от охраната на кораба я подгониха, но нямат шанс — добави първият. — Не и в тази навалица.
— И при тази скорост — добави вторият.
— Благодаря ви — каза Коста и направи крачка встрани.
— Няма защо — отговориха му те в един глас.
Коста се върна на опашката към масите на митницата. Изпита нещо като облекчение. Избягалата гратисчийка щеше да привлече вниманието на полицията и охраната. Нямаше начин нещата да се подредят по-добре. Дори да го бе подготвил предварително. Струваше си болката в китката и измачканите документи.
Изведнъж го побиха тръпки. Тези двамата. Тези заети, важни мъже, които си бяха направили труда да помогнат на един непознат…
Не. Със сигурност не. Само политиците бяха под контрола на ангелите. Емпирейците със сигурност не страдаха от такъв излишък от ангели, че да си позволят да ги дават на бизнесмени.
Въпреки това продължи да се чуди дали все още нямаше да пълзи след хартийките по пода, ако се намираше на космодрума в Сцинтара.
Дори да не се беше случило всичко това, митническата проверка щеше да го разочарова. Всъщност процедурата се оказа ужасно отегчителна.
Нямаше компютърна проверка, каквато щяха да му направят на всеки космодрум в Мира. Нямаше сравняване на ретината с нанесените в паспорта данни. Нямаше сканиране на документите, проверка на багажа, на дрехите или тялото му. Не го разпитаха с детектор на лъжата с какво се занимава и по каква работа е дошъл на Сераф. Провериха паспорта му, увериха се, че лицето отговаря на изображението в него, хвърлиха небрежен поглед на останалите документи и прекараха сака му през повърхностен скенер.
И това беше всичко.
— Благодаря за търпението ви, господин Коста — усмихна се служителят, докато правеше с паспорта му нещо, което приличаше на стандартно поставяне на входен код.
След това му го подаде през масата. — Приятно прекарване на Сераф.
— Благодаря — кимна Коста. Изпитваше известно разочарование. След всички усилия, които бяха хвърлени, за да се проникне в Емпирей, очакваше службите им за сигурност да са по-внушителни. Особено тук, където се събираха и обработваха ангелите — индустрия, която се смятдше за жизненоважна за емпирейския начин на управление.