Които внимателно оглеждаха всеки минаващ.
„Спокойно, по дяволите.“ Можеше да търсят него, ако със закъснение бяха забелязали нещо нередно в документите му. Но нищо чудно просто да дебнеха за избягалата пътничка без билет.
Девойката млъкна и едва сега Коста осъзна, че го е попитала нещо.
— Извинете. Бях се замислил. Какво казахте?
— Питах къде отивате — каза тя. — Ох!
— Какво стана? — Тя бе спряла рязко и протягаше ръка към него.
— Глезенът ми — намръщи се момичето. — Изкълчих го преди два месеца и понякога ми погажда номера. В най-неподходящия момент.
— Винаги става така. — Коста се огледа. — Да повикам ли лекар?
— Не, след малко ще ми мине. Мога ли… мога ли само да се облегна на ръката ви?
— Разбира се. — Коста се приближи до нея и тя се облегна на рамото му. — Хайде. — Той събра кураж и я прегърна. — Отпуснете се върху мен.
— Да… така е по-добре — каза тя. — Благодаря ви.
— Няма защо — увери я Коста. — Внимателно.
„Така. Подредих се“ — помисли си, докато бавно вървяха напред. Чувстваше, че се изчервява. Имаше нещо объркващо в това да прегръща една съвсем непозната на обществено място. Нищо, че просто се опитваше да помогне.
Не че някой от наблюдаващите можеше да знае това. Глезенът ѝ надали бе чак толкова лошо навехнат — трябваше да се съсредоточи, за да усети едва доловимото й куцане. Всеки, който ги погледнеше, щеше да реши, че са много, много близки.
И докато се бореше едновременно с непохватността си и с удоволствието да усеща как тялото ѝ се притиска до неговото, той се усети, че нещо непрекъснато го човърка отвътре. Нещо почти недоловимо, което обаче караше кожата му да настръхва.
Полъх на вятъра разпиля косата ѝ и го накара да се отърси от мислите си. С известно учудване забеляза, че са навън. Потънал в мисли, явно изобщо не бе обърнал внимание на очевидно безпроблемното излизане през вратата.
— Благодаря ви. — Момичето пъргаво се освободи от него и леко стисна ръката му.
— Няма защо — повтори Коста. Думите сякаш се заплитаха на езика му. — Мога ли… да ви помогна ли да стигнете донякъде?
— Не, благодаря. Глезенът ми мина. Няма ли да се върнете за багажа си?
Той премигна.
— О. Да. Май ще се наложи.
Тя се усмихна, едновременно срамежливо и дяволито.
— Още веднъж ви благодаря. — Обърна се да огледа редиците паркирали коли и вятърът развя косата ѝ право в лицето на Коста.
И изведнъж му просветна. Косата ѝ… парфюмът…
Тя вече се отдалечаваше. Той хвърли сака си на земята и я настигна, хвана я за ръката и я погледна право в очите.
Гратисчийката.
За миг се замая от невероятното ѝ преображение.
Не беше само косата ѝ, въпреки че сега нямаше и следа от сложните плитки, с които беше на борда. Нито дори бялата ѝ дреха, макар че изобщо не можеше да си представи кога е успяла да я намери и да се отърве от роклята в синьо и сребърно.
Самата тя се бе променила. От спокойна, самоуверена, разглезена млада жена от висшето общество се бе превърнала в безпомощна и ранима тийнейджърка. Стойката ѝ, изражението ѝ, начинът, по който си движеше ръцете, дори кожата и чертите на лицето ѝ… всичко изглеждаше съвсем различно.
— Май няма смисъл да питам какво по дяволите става тук — измърмори тя в настъпилата крехка тишина.
И когато очите ѝ срещнаха неговите, безпомощната тийнейджърка също бе изчезнала. Вместо нея…
Коста поклати глава.
— Не. Аз, не…
— И сега какво?
Ето това бе добър въпрос.
— Защо ви преследват?
Тя сви рамене, без да сваля очи от неговите.
— Прекалих с гостоприемството им.
— Продължихте гратис, искате да кажете.
Тя отново сви рамене.
„Трябва да го направя — каза си Коста. — Да я заведа вътре и да я предам на полицая.“ Точно това би трябвало да се очаква от него — в края на краищата малката ѝ разходка бе струвала доста пари на лайнера. И да ѝ го върне, задето го бе използвала най-нахално, за да я измъкне под носа на охраната.
Но това означаваше да привлече вниманието на властите и към себе си.
Бавно, почти неохотно, той я пусна.
— Махайте се — измърмори той. — Просто… се махайте.
Тя не помръдна и за миг му се стори, че вижда нещо като изненада на безизразното ѝ лице. След това се обърна, без да каже нито дума, и изчезна в потока от хора, устремил се към такситата.