Коста поклати глава и се върна към мястото, където бе захвърлил сака си. Възхищението и завистта започнаха да отстъпват място на възмущението. Бе го използвала. По най-явен и безочлив начин, сигурно и без капчица угризения.
„Да не ти пука…“
7.
— Добре дошли, сър — чу се учтив женски глас, когато Коста се настани в удобната седалка на таксито. — Къде желаете да отидете?
— До Института за проучване на Ангелиада в Шикари Сити — изръмжа той и затвори вратата, докато мърмореше някаква ругатня. — Сигурно ще искаш и адреса.
— Не е необходимо, сър — отговори колата, докато плавно се отдалечаваше от бордюра. — Институт за проучване на Ангелиада — Шикари Сити, „Ю Сан авеню“ 100. Предполагаемо време за пътуване — четиридесет и шест минути.
— Чудесно — тросна се Коста. — Тръгвай.
Зарея поглед през прозореца, докато таксито се промъкваше през заплетеното движение. Вниманието му се разделяше между тъпата болка в ръцете и раздразнението от онова недоразумение, което местните евфемистично наричаха багажен отсек на космодрума. Това бе може би най-добрият пример за нелеп дизайн, който бе виждал — претъпкано помещение, бавно обслужване, никакви колички за багаж. Много под нивото на стандарта, с който бе свикнал. Наложи му се да пренесе на ръка трите си куфара до таксито.
„И на всичкото отгоре те сигурно са убедени, че всичко работи идеално — мислено изръмжа той. — Само почакайте! Когато дойде Мирът, ще видите какво означава истински космодрум.“
Да не говорим за самия град. Районът, през който минаваше…
— Къде сме? — попита той, докато търсеше комплекта карти, осигурени му от Мира на Лорелей.
— Движим се на север по улица „Кори“ в Магаска Сити — отвърна таксито. — Приближаваме се до пресечката на „Кори“ и „Енам“.
Коста откри мястото на картата си и кимна. От разположението на централните части и заобикалящите ги райони бе стигнал до заключението, че градовете Магаска и Шикари са възникнали през различни времена. По онова, което виждаше през прозореца, можеше да каже, че поне Магаска е тук от доста отдавна.
Зачуди се колко ли време трябва да съществува един град, за да започнат да се появяват бордеи като този.
Овехтелите улици и сгради на Магаска се смениха (доста внезапно) с по-чистите и добре поддържани структури на Шикари. Пристигнаха на мястото точно четиридесет и шест минути след напускането на космодрума.
Коста трябваше да признае, че гледката си я бива. Издигащ се над заобикалящия го алпинеум, Институтът за проучване на Ангелиада сякаш бе въплъщение на вижданията на някакъв съвременен архитект за малък замък без кули. Само на четири етажа, но разпрострял се във всички посоки, той бе изграден изцяло от стъкло, тухли и подобния на мрамор камък, който забеляза на космодрума.
Таксито зави в отбивката и спря пред онова, което явно минаваше за главен вход.
— Колко дължа? — попита Коста, докато напъхваше картите в джоба си и отваряше вратата.
— Четиринадесет руя и двадесет. Желаете ли да повикам количка за багажа?
Въпросът го изненада. Коста не знаеше, че емпирейците могат да поддържат двупосочна връзка от подобен род.
— Не — отговори той, докато пъхаше картата си в съответния слот. Заобиколи колата, вдигна багажника и измъкна куфарите си на паважа. Зачуди се дали на космодрума не ги е мъкнал на ръка от чиста глупост.
Фоайето на института бе внушително — високо два етажа и изцяло облицовано с подобния на мрамор камък. В центъра имаше кръгла рецепция, покрита със същия материал. Зад нея седеше тъмнокожа млада жена.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя, след като Коста стовари куфарите си пред рецепцията.
— Казвам се Джерико Коста, по програмата за обмен на специалисти от университета Кларкстън в Кейрнгорм на Балморал. Би трябвало да сте получили препоръките ми преди седмица.
— Сега ще проверя — кимна тя и пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата. — Господин Коста… да, всичко е наред. Все още ли желаете стая в института?
— Ако има — да.
— Запазили сме ви една. — Тя го погледна. — Стая 433, на последния етаж. Ако оставите багажа си на количката, ще ви го изпратя.
Коста изненадано погледна надолу. Не бе усетил кога количката се е приближила до него.
— Благодаря. — Той се наведе за куфарите. — Тези неща са доста тежки.