— Разбирам — каза той.
— Добре. — Подолак се отпусна в креслото си и почти религиозната страст на лицето ѝ се смени с крива усмивка. — Съжалявам, ако съм ви прозвучала малко бомбастично, но когато ти се налага да повтаряш едно и също по два пъти седмично, започва да прилича на поредната реч. И тъй като стана дума за средства… — Тя хвърли поглед към дисплея на бюрото си. — В последното ви съобщение се казва, че ще разполагате с двадесет хиляди руя и ще карате на собствени разноски.
— Да — предпазливо каза Коста. — Неприемливо ли е?
— О, напълно е приемливо. — Подолак бръкна в чекмеджето и измъкна тънък плик. — Само че няма да стигнете доникъде. Ergo, остава това. — Тя му подаде плика през бюрото.
Коста се намръщи и го погледна. „Молба за правителствено финансово подпомагане“.
— Финансово подпомагане? — глупаво повтори той.
— Разбира се — отговори Подолак. — Сигурна съм, че няма смисъл да ви обяснявам колко скъпи са проучванията. Щом Кларкстън не може да си позволи да ви отпусне повече от двадесет хиляди, все ще ви се наложи да измъкнете останалите отнякъде. Обадете ми се, ако имате проблеми с формулярите или с представителя на правителствения фонд в Магаска.
— Да. Благодаря ви. — Коста пъхна плика в джоба си. Сякаш сънуваше. Не само че приемаха шпионин на Мира с отворени обятия, но и на всичкото отгоре му предлагаха и правителствено финансиране. Телторст и другите Адютори направо щяха да си ударят задниците в тавана.
— Това ми е работата. — Подолак погледна часовника си и се изправи. — Смятах да мина през изследователското крило. Ако нямате нищо против, ще ви покажа новия ви кабинет.
Бяха му необходими шест години и три различни университета, за да получи докторска степен. Шест години, през които се беше сблъсквал и разправял с шефове на департаменти, чиновници и всякакви академични бюрокрации. Беше убеден, че повечето от тях до такава степен са потънали във формалностите, че изобщо са забравили, че съществува и нещо, наречено научна дейност. На пръсти се брояха онези, които все още проявяваха някакъв интерес към нея.
Не можеха да стъпят и на малкия пръст на доктор Лаурн Подолак.
Очакваше просто да го заведе до кабинета му, като кима и евентуално говори на най-общи теми с онези, които им се случи да срещнат. Вместо това тя методично го разведе из целия етаж и му показа всяка лаборатория и стая.
Познаваше всички по име. Знаеше достатъчно за проектите и проучванията им, за да прави коментари и предложения, да задава смислени въпроси и да ги окуражава. Докато представяше Коста, се впускаше в такива подробности за другите, сякаш ѝ бяха близки приятели, а не временно пребиваващи тук изследователи.
Коста се чудеше как Подолак успява да запази уважението и дисциплината у подчинените си, без да проявява видимо предимствата на поста си. Когато стигнаха до края на залата, си даде сметка, че тя всъщност повече ги мотивира, отколкото им вдъхва респект.
— Е, това е — каза Подолак, като спря пред последната врата — за разлика от другите, тази изглеждаше масивна и се плъзгаше настрани, вместо да се отваря на обичайните панти. — Какво ви е мнението?
— Впечатлен съм. — Коста бе съвсем искрен. — И не само от оборудването. — Тези хора се държат помежду си по-скоро като приятели, отколкото като учени.
— Да, обстановката е чудесна — съгласи се Подолак. — Естествено, част от хората са си такива поначало. Не е учудващо, че с изследването на ангелите се заемат най-големите идеалисти. И, разбира се, не трябва да забравяме и ангелския ефект.
— Разбира се — повтори Коста. Устните му внезапно станаха трудноподвижни. Опасно, чуждо влияние… и той се намираше тук, възможно най-близко до самия му център.
На Сцинтара надълго и нашироко бяха обсъждали как ангелите обсебват волята и променят умовете на емпирейските лидери. Но никой не спомена как точно Коста би могъл да се опази от влиянието им.
Подолак се обърна към вратата, докосна с длан червения сензорен панел в центъра ѝ и каза:
— Ще трябва да слезете долу и да въведете отпечатъците си в компютъра. — Панелът светна в зелено и вратата се отмести с леко свистене. — Дотогава ще се налага да молите някой да я отваря вместо вас.
— Какво има вътре? — запита Коста, въпреки че по стегнатия си стомах подозираше, че знае отговора.
Тя изви вежди.
— Вашият ангел, разбира се. Елате, ще ви го покажа.
Тя пристъпи напред. Коста пое дълбоко дъх и я последва.