8.
Мъжът бе млад и слаб и изглеждаше доста немарливо — дрехите му миришеха на масло, а долната му устна беше замръзнала в постоянна тъпа усмивка. Но в гласа му нямаше нищо мързеливо или смешно.
— Забрави, дете — изръмжа той. — Има го Рейф, има ме и мен. Това е единственият екипаж, от който имаме нужда.
— Ами ако ви се наложи да оправяте някаква авария? — възрази Чандрис, като се мъчеше гласът ѝ да звучи колкото се може по-спокойно и убедително. — Имам предвид не тук, а в космоса. Кой ще управлява кораба, ако двамата с Рейф сте заети?
Усмивката сякаш стана по-широка.
— Ти, а?
— Защо не? — настоя Чандрис. — Аз съм експерт-навигатор и пилот и мога да се оправя в двигателното помещение. Ако ми се наложи, и сама ще успея да закарам кораба до Ангелиада и обратно.
— Не, няма — поклати глава мъжът. — И знаеш ли защо? — Той се наведе напред и ѝ се ухили право в лицето. — Защото кракът ти няма да стъпи на този кораб.
После изсумтя и посегна към кутията, която бе оставил на земята.
— Така че чупката, чат ли си? Имаме си работа.
След това се обърна и закрачи към купчината метал, която се издигаше наблизо и заемаше откритата работилница. Чандрис гледаше след него и отчаяно се надяваше, че ще размисли в последния момент.
Но той просто се качи по стълбата и изчезна в търбуха на кораба. Изобщо не се обърна.
Като премигна, за да прогони напиращите сълзи, Чандрис се затътри към металната ограда и портала с избелял знак „Небесният стрелец на Хова“ отгоре. Слънцето надничаше иззад паркираните от другата страна на улицата кораби и докосваше хълмовете в далечината. Бе прекарала тук цял ден, обикаляйки кораб след кораб в опит да намери някой, който да склони да я вземе със себе си.
Никой от собствениците не се държа поне малко учтиво. Повечето бяха груби, саркастични, някои направо побесняваха.
Всички казваха „не“.
Тя постоя известно време облегната на портала. Беше изтощена и отчаяна. От всички страни се чуваше дрънчене на метал и рев на машини — ловците подготвяха корабите си за утрешните полети. Всичко, което бе научила на борда на „Ксирус“… цялото онова време, прекарано в четене, наизустяване и опити да разбере. И на всичкото отгоре я хванаха и едва успя да избяга — без нищо освен дрехите върху себе си.
И всичко това — за нищо.
Вниманието ѝ бе привлечено от някакво движение. Мъж на средна възраст, доста пълен, тромаво се спусна по стълбата на един от корабите и изчезна зад него. Носеше някаква малка кутия.
Чандрис се поколеба. Знаеше, че резултатът ще е същият. Но това бе последният кораб в района, на който не си бе опитала късмета. Ако не друго, можеше поне да свие нещо.
Порталът бе отключен и над него се мъдреше емблема с името на кораба — „Газела“. Чандрис влезе и тръгна към стълбата, като преценяваше кораба. Изглеждаше малко по-зле от останалите, доколкото можеше да съди по външния му вид. Забеляза някакво плавно кръгло разширение в корпуса и се приближи, за да го огледа по-внимателно. По него имаше малки плоски лещи и фина решетка. Блясъкът и чистотата им рязко контрастираше с очукания потъмнял корпус.
— Това е сензорен клъстер.
Чандрис стреснато се обърна. Пълният мъж до стълбата я гледаше.
— Да, зная — каза тя, докато трескаво ровеше в паметта си за изображения на подобни неща, попаднали ѝ във файловете на „Ксирус“. — Спектрален и йонен анализ.
Той се усмихна. Не презрителната гримаса, а обикновена приятелска усмивка.
— Абсолютно правилно. Ти трябва да си онова момиченце, което досажда на всички с молба да я вземат на работа.
— Не съм момиченце — озъби се Чандрис, ядосана от усилията да отговаря на всеки кретен на Сераф. — И ако искате само да ми кажете, че нямате нужда от помощта ми, не си правете труда.
После рязко се обърна и закрачи към изхода. Очите ѝ плувнаха в сълзи от отчаяние и изтощение. Майната му! Майната им на всички! Трябваше да направи нещо по-смислено, вместо да се занимава с тези тъпаци. Щеше да се върне в града, да открадне пари за ядене и да си намери място, където да прекара нощта. А утре щеше да тръгне по улиците и да се опита да се свърже с някой от местните тарикати…
— Е, кажи ми що за помощ предлагаш.
Тя се закова на място.
— Какво?
— Търсиш работа, нали? Ами влез тогава и разцажи какво можеш.
Чандрис бавно се обърна, наполовина убедена, че това е просто номер. Но на лицето на мъжа не бе изписано нищо друго освен любопитство.