— Добре де, идвай — направи ѝ знак той и тръгна нагоре по стълбите с тромавата си походка. — Навън не става по-топло, ако не си забелязала. Обичаш ли чай?
Чандрис пое дъх. Отчаянието и умората изчезнаха, сякаш изобщо не бяха съществували. Да намери точно тук истинско, неподправено и открито гостоприемство… Понякога просто не можеше да повярва на собствения си късмет.
— Благодаря — каза тя. — С удоволствие ще изпия един чай.
Чаят беше горещ и силен, подправен с щипка садра и може би мъничко канела. Силно питие за работещ човек — просто и гостоприемно, без превземки. „Точно такъв чай, какъвто един открит и честен човек би предложил на непознат“ — помисли си Чандрис, докато предпазливо отпиваше от чашата си.
Навън наистина не ставаше по-топло и Чандрис едва сега усети колко е измръзнала. Вдигна чашата до устните си и вдиша парата, като потискаше неудържимото треперене на тялото си.
Или поне си мислеше, че го потиска.
— Още ли ти е студено, дете? — попита закръглената жена, която седеше от другата страна на масата, и посегна към каната. Беше празна. — … Ох! — Тя понечи да стане.
Мъжът беше по-бърз.
— Аз ще се погрижа. — Издърпа каната от ръката ѝ и тръгна към самовара в ъгъла. — Щипка и половина садра, нали?
Жената погледна многозначително Чандрис.
— Ясно ти е колко често той прави чай.
— Не е честно — протестира мъжът и я изгледа обидено. — Как можеш да говориш така? Защо, правих… чакай да помисля… да… правих чай само преди две години. Беше неделя, спомням си съвсем точно.
Жената престорено извъртя очи към тавана, после каза на Чандрис:
— Надявам се, че обичаш чая с повечко садра.
Чандрис мълчаливо кимна, докато гледаше как мъжът тромаво се клатушка с каната. Чудеше се в какъв ли свят е попаднала.
Казваха се Ханан и Орнина Дейвий. Отначало тя предположи, че са съпрузи, но се оказаха брат и сестра — единственият по рода си екип сред останалите двеста, занимаващи се с лов на ангели. Много си приличаха — и двамата бяха средни на ръст, и двамата бяха пълни (Ханан малко повече от сестра си), с издължени лица и живи кафяви очи. Тъмната коса на Орнина започваше да се прошарва със сребърни нишки, а Ханан бе почти съвсем плешив.
Освен това беше сакат.
Не споменаха нито дума за това, но тя не остана с впечатлението, че е някаква тайна. Всеки път, когато Ханан протягаше ръка за нещо, Чандрис забелязваше тънката екзопротеза по дължината на ръката му. Същите приспособления се забелязваха по краката му, под работния комбинезон.
И ако се съсредоточеше, можеше да чуе тихото бръмчене на сервомоторите, когато той се движеше. Вперила поглед в чашата си, стараейки се да не зяпа, тя се зачуди какво ли му се е случило.
Внезапно точно пред носа ѝ се появи каната. Чандрис вдигна глава и видя Ханан — наблюдаваше я с дяволито пламъче в очите.
— Искаш ли още чай? — невинно попита той.
— Благодаря. — Чандрис го погледна сериозно, докато ѝ наливаше. Той отвърна на погледа ѝ с усмивка и седна на стола си.
Орнина не пропусна нито детайл.
— Трябва да му простиш за малките му игрички. — Тя хвърли сериозен поглед към брат си. — Или поне да свикнеш с тях. Късен пубертет, нали разбираш. — Тя взе каната, доля на Ханан и след това на себе си. — Значи така. Ханан каза, че търсиш работа.
— Да — кимна Чандрис и превключи на другата вълна. Ролята на малко замръзнало момиченце беше много привлекателна, но не това се очакваше от нея. — Току-що завърших. Специализирах астрогация1, пилотаж и устройство на космически кораби. Искам да натрупам опит с малки съдове и си помислих, че тук възможностите са най-добри.
— Да смятам ли, че никой друг не е съгласен с това? — попита Ханан.
— Не зная — горчиво каза Чандрис. — Изобщо не се стигна до подобен разговор.
— Защо ли не се учудвам? Ловците са затворена общност. Не допускат чужди.
— Естествено, има и изключения — намеси се Орнина. — Къде си учила?
— В университета Ахан на Лорелей. Документите ми трябваше вече да са пристигнали, но сутринта още ги нямаше.
— И на това не се учудвам — избоботи Ханан. — Оттук до Лорелей има само четири куриера на ден и „Гейбриъл“ държат поне два от тях. Добре дошла в истинския свят.