— Помислих, че става нещо — отговори Чандрис и пристъпи в стаята. Чувстваше се малко неловко. — Нали щяхме да тръгваме в шест?
— От Сераф — да — кимна Орнина. — Но не можем да излетим направо от сервизния док, нали?
— Разбира се, че не — съгласи се Чандрис, раздразнена, че не се бе сетила сама. — Мислех си, че напускаме сервизния док в шест.
Орнина поклати глава и отново се наведе над частите пред себе си.
— Никакъв сервизен док. — Тя взе някакъв мъничък чип и го заоглежда внимателно. — Когато контролната кула ти определи място за излитане, по-добре да си там навреме. Иначе отиваш на края на списъка и може и да не успееш да излетиш цял ден. Ох… — Тя поклати глава и ѝ подаде чипа. — Ще бъдеш ли така добра да ми прочетеш номера на този страйтрам?
Чандрис впери поглед в сивия надпис, като се чудеше дали от нея се очаква да знае какво означава страйтрам.
— Прилича на CR 57743. Или CR 57748 — последните цифри са изтрити.
— 48 е — кимна Орнина. — Не бях сигурна за 77. Благодаря.
— Няма защо. — Чандрис огледа останалите части. — А какво е това?
— Сенамек-семплер. Резервният, за щастие. Иначе сме загубени. Не си работила с подобно нещо, нали?
— Не съм. — Чандрис се опита да го каже спокойно. Във файловете на „Ксирус“ не се споменаваше нищичко за сенамек-семплери. Започна да си дава сметка, че знанията ѝ съвсем не са толкова пълни, колкото си мислеше. — Къде е господин Дейвий? — попита тя, за да смени темата.
— Само Ханан, ако обичаш — меко я смъмри Орнина. — А аз съм Орнина. На един ловен кораб няма място за ненужни формалности. И освен това такива обръщения ни карат да се чувстваме по-стари, отколкото бихме искали.
— Извинявай — измрънка Чандрис.
— Няма нищо. Колкото до въпроса ти, още е в леглото. Надявам се, че спи — той ще ръководи излитането, а това не е работа за недоспали. — Тя погледна Чандрис. — Легна си късно, нали?
— Опитах се да прехвърля всички наръчници — каза Чандрис. — Много от нещата на „Газела“ са ми непознати.
— Ловните кораби са особена порода — съгласи се Орнина. — Така и трябва. Прати обикновен кораб до Ангелиада и всичко в него ще се изпържи. Електромагнитни излъчвания, потоци твърди частици, магнитни завихряния… Но, разбира се, ти си запозната с всичко това.
— Разбира се — промърмори Чандрис. Беше разтревожена. Никога не бе попадала на нещо конкретно за Ангелиада. Ако беше толкова опасно, трябваше да поправи този пропуск, и то бързо. — Е, ако нямаш нужда от мен, ще отида да приготвя нещо за закуска — добави тя и тръгна към вратата.
— Добре — каза Орнина. — Но след като свършиш, ще се радвам да ми помогнеш малко. Искам да сглобя това нещо преди Ханан да е станал.
Чандрис стисна зъби.
— Разбира се. Няма да се бавя.
„Край на идеите за повече четене“ — помисли си тя, докато вървеше по тесния коридор. Е, поне не бе толкова опасно, колкото просто неприятно. Дейвий се занимаваха с лов на ангели цели единадесет години. Със сигурност знаеха какво правят.
Независимо колко опасна бе Ангелиада, щеше да се справи с едно пътуване дотам. А повече не ѝ трябваше.
Следеше хронометъра в контролната кабина по-скоро от любопитство. „Газела“ потегли точно в 6:00:02.
Излитането много приличаше на излитането на совалката за „Ксирус“ от Ухуру — усещане за гладко движение по дебелата бетонна пързалка и нагоре към небето и равномерният звук на двигателите отзад.
Но в онзи ден тя се намираше в салон за пътници, без монитори и дисплеи и без непрекъснатите разговори между Ханан, Орнина и контролната кула… стартът на космически кораб бе много по-интересно събитие, отколкото ѝ изглеждаше тогава.
Първо, звукът на двигателите не бе просто единичен рев. Беше смесица от няколко различни рева — по един за всеки двигател — и само комбинацията оставаше равномерна. Небето в никакъв случай не можеше да се нарече празно — в района летяха поне стотина други кораба, някои от които прекалено близко, дори опасно близо.
— Наближаваме стартовата чиния, Чандрис — каза Орнина. — Задната камера, ако искаш да гледаш.
Чандрис погледна съответния дисплей. Ето я, или поне така реши тя. Изглеждаше почти чуплива, оформена като огромна чиния… и сякаш всеки момент щеше да експлодира.
И наистина експлодира. От стотици места по краищата ѝ се разхвърчаха искри и повърхността ѝ заблестя от светлина. Под светлината сякаш цялото проклето нещо се разпадаше на части…