„Щрак!“
— По дяволите! — Чандрис си прехапа езика и трепна от болката. — Това няма ли да спре най-после?
— Не и докато сме близо до Ангелиада. — Орнина сложи захар в чая си. — Просто не спирай да си повтаряш, че частиците са напълно безвредни. — Тя вдигна поглед над чашата си. — И бъди благодарна, че можеш да ги чуваш. — Гласът ѝ стана сериозен. — В противен случай знай, че с електрониката е станало нещо.
— Ще го имам предвид. — Чандрис вложи малко повече сарказъм, отколкото бе необходимо. Последва поредното „щрак“…
„Успокой се, по дяволите!“ Какво ѝ ставаше? По-малко от половин ден в това положение и вече беше готова да бие отбой.
По-точно щеше да е готова, ако имаше начин. Тук, на милиони километри от Сераф и всичко останало, нямаше кой знае колко места за бягство.
Дали не я тревожеше точно това? Че не можеше дм избяга никъде?
— Съжалявам, че храната не я бива — каза Орнина.
Чак сега Чандрис усети, че просто рови в подобната на желе маса в подноса си.
— Много е вкусно — каза тя и хапна малко.
— Много си великодушна — отбеляза Орнина. — За съжаление, диетата е другото нещо, с което трябва да се свиква. Когато попаднеш на ангел, нямаш много време да прибираш всички ястия и напитки преди да спреш въртенето на кораба. А това нещо си остава в подноса и в безтегловност. После почистването е по-лесно.
— Разбирам. — Чандрис опита още малко. Все пак беше по-добра от много други храни, които ѝ се беше случвало да яде. — Колко време ще ни отнеме? Имам предвид, да попаднем на ангел?
— Няколко дни. — Орнина омиташе своята храна с ентусиазъм, който подлагаше на съмнение извиненията за качеството ѝ. Може би и на нея ѝ се беше случвало да яде и по-гадни неща. — Според правилника за цените на изкупуване на „Гейбриъл“ се предполага, че на един кораб са му необходими около четири дни, за да улови ангел.
Четири дни. Стомахът на Чандрис се сви. Единадесет часа и тя вече сдаваше багажа. Да ѝ се наложи да търпи това още цели три и половина дни?
— А ако не намерим? — попита тя, макар че имаше доста добра представа какъв отговор ще получи.
Оказа се права.
— Оставаме, докато не намерим — каза с пълна уста Орнина. — Понякога се случва да попаднеш на ангел още през първия час в мрежата. Понякога стоиш цяла седмица. Така че в крайна сметка всичко се изравнява.
— Ясно — промълви Чандрис. Въздъхна и загреба още една лъжичка от желето…
Внезапно въздухът се разцепи от воя на сирена.
Зъбите ѝ се впиха в лъжицата толкова силно, че челюстта я заболя.
— Какво…
— Ускорителната аларма. — Орнина вече бе на крака. Захлупи капака на чашата си и се втурна към вратата. — Хайде. Хванахме един.
Докато стигнат контролната кабина, „Газела“ вече бе спряла въртеливото си движение.
— Ремъците! — викна Ханан през рамо, когато Чандрис най-сетне се добра до стола си и тромаво намести задника си в него. Орнина вече беше закопчала своите. — Започва се…
Двигателите на „Газела“ изреваха и Чандрис трябваше да положи доста усилия, за да затегне и последния ремък. Нагласи дисплея пред себе си и извика на Орнина.
— С какво да се заема?
— С резервния трекър — нареди Орнина. — Аз ще изчисля траекторията. Ти ще ѝ направиш проверка.
— Да. — Поредната гама-частица накара дисплея на Чандрис да избухне в бяло, но тя почти не обърна внимание на това. Главният дисплей представляваше истинска бяла буря със стотици компютърно изчислени спирали, наложени отгоре. А в центъра все още се изчертаваше траекторията…
— Хванах те — прошепна тя. Идеално си спомняше прочетеното за процедурата. Но пръстите ѝ нямаха опит и откри, че неуспешно се мъчи да остане в крак с Орнина.
Внезапно двигателите замлъкнаха и Чандрис залитна към страничната облегалка. „Газела“ завиваше надясно.
— Бързо губи заряд — напрегнато каза Орнина. — Ще достигне неутрално състояние след около петнадесет секунди.
— Почти стигнахме — обади се Ханан. — Чандрис?
— Още малко — отговори тя. В приближаващия се край на спиралата на ангела сега имаше стрелка, която постоянно променяше посоката си, дори когато спиралата започна да избледнява и да се изправя. Наръчникът описваше това като псевдооблачен ефект, с ултрачувствителни детектори, използващи за подложка собственото лъчение на Ангелиада. Но нямаше нужда да разбира какво точно означава това. Ангелът привличаше други частици и губеше електрическия заряд, който го правеше видим. Ако това се случеше преди да успеят да определят със сигурност посоката му, щяха да го изпуснат.