Леши се намръщи и извика данните от Лорелей. Да останеш вързан тук в продължение на месеци само с най-обща представа какво става не беше от най-приятните начини да си прекараш времето. Но поне засега той разполагаше с информация, недостъпна за никого другиго в Мира. И пет дни, за да реши каква част от тази информация ще отпътува с модула.
Настани се по-удобно в креслото си и започна да чете.
Таймерът тихо иззвъня и Коста вдигна очи от четивото си. Двадесетте часа, за които настояваше Леши, бяха изтекли. Дисплеите не показваха емпирейски кораби в достъпното за скенерите пространство.
Време беше.
Той свали предпазния капак на контролния панел, обърна се и натисна нужния бутон. Двигателите изреваха и ускорението го притисна в креслото. Мъничкият кораб бе изстрелян като куршум през тунела, появил се като чрез магия в замаскирания като скала пашкул. Той затаи дъх — очакваше напрегнато неумолимия вражески изтребител, който със сигурност се спотайваше зад най-близкия астероид.
Нищо. Нищо не се случи и след като корабът му се ориентира и започна програмирания си полет към емпирейския свят Лорелей. Нищо не се случи дори след като Коста се осмели да поеме дъх и да се отпусне. Вече беше на път към мястото на среща с мъничката автоматизирани шпионска система, която Мирът беше успял да внедри преди окончателното прекъсване на преговорите от страна на емпирейските лидери преди няколко месеца.
После трябваше да замине за Сераф. За Сераф и Ангелиада.
Погледна далечния полумесец на Лорелей и усети ннк стомахът му се свива. „Можете да разчитате на мен“ беше казал на Леши. Но сега, далеч от ярките светлини на залата и погълнатите от работа мъже и жени на „Комитаджи“, думите ехтяха в главата му като проява нн празно перчене. Бе сам, във вражеска територия, изправен пред враг, който вероятно не бе и съвсем човешки.
„Малка райска разходка“ — отекнаха в главата му думите на Леши. Неведнъж беше чувал този каламбур по време на обучението си. Колонистите-отцепници, основали Емпирей преди сто и осемдесет години, бяха избрали да нарекат общността си с древния термин за седмото небе.
Но дали изборът на това име беше само плод на съвпадение? Или бе причинен от недоловимото влияние на ангелите върху умовете на хората?
Маса подобни въпроси се въртяха около тази акция. Въпроси, които засега нямаха отговор. Въпроси, чиито отговори се очакваха от Коста. Смазващи, дълбоки, невъзможни въпроси…
И точно когато невероятният мащаб на всичко ставащо за пореден път заплашваше да го погълне, пред него изплува образът на Телторст. Лицето, изпълнено с такова презрение…
— Върви по дяволите — каза той на глас. Звукът отекна странно в заобикалящите го заоблени плоскости и дисплеи. Ако Телторст бе очаквал от него да пълзи по корем само и само за да угоди на предварителните му прищевки, да върви по дяволите.
Произнасянето на думите на глас донякъде му помогна. Мигащата светлинка на пулта му напомни, че тунелът все още е отворен. Коста набра нужната команда и погледна как фалшивият астероид се затваря и се превръща в инертна маса. Надяваше се наистина да се е превърнал в инертен. Несъмнено мозъците зад тази операция си бяха давали сметка, че ако емпирейците попаднат на кораб, дегизиран като астероид, ще стане повече от ясно, че Мирът им е изпратил шпионин.
След изпълняването на тази задача корабът се върна в автоматичен режим и щеше да остане така, докато стигне Лорелей. Коста настрои един от дисплеите да му показва текущата ситуация и се върна към четивото си. Данните от Лорелей се оказаха доста по-подробни, отколкото бе очаквал, и трябваше здравата да наблегне върху четенето, за да ги приключи до момента на кацането.
Пашкулът остана инертен през следващите шест часа, докато корабът на Коста не се отдалечи достатъчно, за да бъде в състояние да засече промяната в статуса му. Шест часа прахосано време. Но огромната система от компютри и роботи, скрита дълбоко в скалата, остана безмълвна. Създателите ѝ бяха решили, че е абсолютно задължително Коста да вярва, че оставя зад себе си просто една празна черупка.
Тихо и незабележимо мрежата се активира и започна да се оглежда. Дори без наличието на основната памет сензорите нямаха проблем да открият центъра на мрежата, която бе хванала „Комитаджи“. Достатъчен за целта беше само роякът емпирейски кораби, който сновеше в района.
Сензорите се настроиха и започнаха работата си. Необходимо бе време — доста време — за постигането на набелязаната цел.