— Едва успяхме! — прошепнах на Бодин, когато Пранг хвана Уърд под ръка и го отведе встрани.
Тя му говореше нещо, бавно и тихо, като първо показваше към Енорме, после към тавана, след това отново към Енорме.
Лицето на Уърд стана озадачено, после скептично, след това изумено. Бодин ми се усмихна и ние облекчено въздъхнахме.
Твърде рано.
Зад гърбовете на Уърд и Пранг, през очертанието на избитата врата на задния вход, аз можех да виждам празния паркинг и силуетите на дърветата на фона на изгряващата луна. Сребристата светлина заливаше бетонния под като разлята боя.
— Уърд! Пранг! Затворете вратата! — изкрещях.
Но закъснях. Зад гърба ми раздаде стон.
— Не! — дочух собствения си вопъл, когато Енорме стана.
Очите му с големина на панички засветиха и във високоговорителите на празния салон прогърмя:
— Убийте ме…
ТРАХ-ТА-ТА-ТА!
ДРЪН! БАМ!
Изпищяха куршумите, рикоширали от псевдо-камъка. Енорме се завъртя в гротесков танц. В очите му беше застинала молба, а късите му ръце се протягаха към вратата и лунната светлина…
— Не стреляйте! — закрещях аз.
БУХ-БУХ!
Зданието потръпна от взрива на противотанков снаряд. Енорме се завъртя за последен път… и по бетонния под се разлетяха пръски от отломки.
— Не! — почти заплаках аз и се препънах, падайки на колене.
Всичко свърши.
Внимателно, с малки стъпки, Уърд и Пранг се примъкваха към безформената купчина от парченца псевдо-камък. Бодин ми помогна да се повдигна и аз се присъединих към тях.
— Що за дяволщина… — промърмори Уърд.
Отломъците започнаха да димят като късчета сух лед. Изпарявайки се, Енорме изчезваше. Съхранявайки изумено мълчание, ние наблюдавахме ставащото, докато всички парченца не изчезнаха, сякаш никога не са съществували.
— Каква беше тази дяволщина? Призрак ли? — попита Уърд, гледайки към мен почти с уважение.
Аз поклатих глава и се отдалечих към разтворената врата. Не можех да му отговоря. Дори нямах сили да го погледна.
— Това беше робот! — ревна Пранг и сърдито извади от кутията последната си цигара. — От космоса. Безценен експонат, който вие, идиоти, унищожихте!
— Бил е оставен преди половин милион години, за да ускори нашата еволюция — обясни Бодин. — И да подаде сигнал на своите създатели, че накрая сме успели да го унищожим.
— Какво пък, ние несъмнено го направихме — удовлетворено констатира Уърд. — Както ми се струва, успешно преминахме изпитанието.
— Не — възразих аз.
Почти наближаваше полунощ. Излязох на улицата, минавайки покрай озадачените ченгета и погледнах към милионите студени звезди, разсеяни като стъклени парченца по черния под на вселената.
Безумно ми се допуши, защото се замислих какво представляват създателите и какво ще правят с нас, когато се завърнат.
— Не — повторих, без да се обръщам към никого. — Мисля, че провалихме тази работа.