— Потулили сте убийството!?
— Две убийства — уточни спокойно тя. — В съвременно Мексико, това не е трудно.
Колата плавно намали скорост и спря. Аз отворих очи и видях, че се намираме на паркинга около музея. Никога не съм мислил, че ще бъда толкова щастлив да изляза от БМВ 740, и то само след едно пътуване.
Пранг се задържа на прага на луксозното возило, за да запали нова цигара от старата.
— Лувърът изпрати свой специалист да огледа Енорме, той пристигна вчера вечерта.
Тръгнах след клиентката си през широките парадни врати на музея. Ние префучахме през залите и се спуснахме по къса стълбичка.
— Но миналата нощ… — замълча тя.
— Какво се е случило през миналата нощ?
— Вие сте детектив — отбеляза тя, промъквайки се през вратата с табелка „вход за външни лица забранен“. — И вие ще кажете.
Ние влязохме в просторна, полусутеренна лаборатория, чиято странична стена бе остъклена. Всичките й прозорци бяха разбити, а в помещението се тълпяха ченгета. Въздухът беше изпълнен с противен сладникав аромат.
Двама униформени полицаи с гумени ръкавици стояха недалеко от вратата, около купчина раздрани дрехи и плът. Екип от медицински експерти фотографираше обстановката и си водеше бележки.
Аз се доближих до тях. В мен се бореха любопитството и чувството за гадене. Какво ли не им се е случвало да видят на частните детективи, но човек с откъсната глава — рядко.
Погнусата в мен победи.
— Нашият бивш началник на охраната — поясни Пранг, кимвайки към обезглавеното на пода тяло, след като се бях върнал от тоалетната. — Той понаглеждаше Енорме, когато миналата нощ я извадихме от сандъка. А вас ви докарах тук възможно най-скоро, за да изясните каквото можете, докато полицията не е зацапала с крака напълно местото на престъплението. Нищо не съм им казала за случая в Мексико. Не искам да конфискуват статуята, преди нещо да разберем.
— Разбирам.
— А тоя какво прави тук, по дяволите? — приближи се към нас Айк Уърд, шефът на градската полиция, който работеше по системата „първо стреляй, после питай“. — Категорично не желая този ловец на привидения да ми се мотае из краката. Тук е място на престъпление.
— Господин Вилон е новият ни началник на охраната — заяви Пранг. — Той ще представлява музея при това разследване.
— Най-главното е да го държите по-далече от мен! — изграка Уърд, демонстрирайки широкия си гръб.
— Не ми казахте, че сте познати с Уърд — отбеляза Пранг, когато шефът на полицията се отдалечи на безопасно разстояние.
— А вие не сте ме питали. Между другото, вие също не ми казахте, че съм ваш служащ.
— Това е временно назначение. То ви дава официален статус при контактите с полицията.
Възползвах се от новото си положение и докато момчетата на Уърд от отдел „убийства“ търсеха улики на местопрестъплението, аз ги следвах на почтително разстояние.
Разбитите прозорци гледаха на изток. През отворите им видях посипаната със стъкла авто-стоянка. Оттук следваше, че стъклата са били разбити отвътре. Очевидна някой се е промъкнал в склада, а след това е избил стъклото, да допуснем, че за да натовари статуята на очакващ отдолу камион.
Излязох на улицата. Върху асфалта забелязах размазана кръв. И кървави, постепенно избледняващи следи, веригата на които се проточваше от стоянката към улицата.
Не бяха следи от гуми, които търсех. А отпечатъци на крака. Отпечатъци, видът на които вледеняваше душата. По-точно щеше да я вледени, ако аз наистина вярвах в свръхестественото, станало моя професия.
Бяха отпечатъци на огромни крака с три пръста.
Връщайки се, аз наблюдавах известно време как медицинските експерти опаковат моят предшественик в два чувала — голям и малък. След това намерих госпожица Пранг, която делово отваряше втора кутия „Кемал“.
— Трябва да поговорим — рекох аз.
— Горе.
Прозорците на кабинета й гледаха към стоянката. Аз я заведох до прозореца и й показах отпечатъците.
— Значи е истина — прошепна тя. — То е живо.
Никога не можех да разбера защо хората вярват в свръхестественото. Впечатлението е такова, сякаш самото съществуване на ирационалното ги успокоява по някакъв начин.
— Да не правим прибързани изводи, госпожице Пранг. Не бихте ли могли точно да ми преразкажете легендата на ацтеките за Енорме?
— На олмеките — поправи ме тя. — В нея няма нищо особено, обичайни измислици. Пълнолуние, обезглавени жертви, човешки жертвоприношения и така нататък. Намерихме в гробницата цял куп кости, в основната си част на млади девойки. Ако се вярва на легендата, то на Енорме се полагало да я хранят веднъж в месеца. С девственици, разбира се — засмя се тя и запали нова цигара. — Затова смятах, че не ме грози опасност. И мислех, че това е обичайна приказка за отпъждане на разни простаци. До днешния ден.