— Да, но всичко това ще се повтори. В предишната нощ, той само се е разтъпкал. А днес ще настъпи истинското пълнолуние.
— Добре. Ще бъда в музея, за да го наблюдавам. Кажете на Уърд, че ръководството му ще обезпечи собствена охрана.
В кабинета на Пранг ние намерихме мъж, който ни очакваше — тънък като прът, тъмнокож и в сако от „Пиер Карден“.
— Бодин — представи се той и протегна ръка. — Лувърът.
— Добре дошли в Ню-Орлеан — приветства го госпожица Пранг. — Какво ще ни кажете?
— Фотографиите се оказаха интересни, но неубедителни — съобщи Бодин и ни демонстрира приборче с размер и форма колкото моят мобилен телефон. — Ще направя квантово-магнитно сканиране и ще съобщя резултата.
За щастие още не бяха успели да монтират новите прозорци, затова с помощта на кран, Енорме го преместиха от камиона в лабораторията на музея и го положиха на маса. Едва след началото на вечерта, работниците ремонтираха прозорците и си отидоха.
Докато Бодин сканираше Енорме, Пранг тръгна да си търси цигари. Аз се възползвах от възможността и за първи път огледах както трябва статуята, която ме бяха наели да охранявам. Беше издялана от някакъв гладък камък и не представляваше нищо особено, ако не бе размерът й — около осем фута. Положена на масата, тя вече по-малко напомняше за средновековна горгона, а повече съответстваше на детската представа за чудовища: големи слепи очи, къси ръце, дебели крака с огромни нокти и два реда каменни „зъби“, такива като на акула. Статуята едновременно напомняше и за творение на маите и за нещо средновековно-европейско, даже малко източно-индийско. В нея се бяха слели чертите на всички чудовища в света, каквито човек можеше да си въобрази.
Бодин се съгласи с моята оценка.
— Нищо особено — рече той. — Ако не беше изсечена от този странен камък, който не се среща никъде в Мексико, статуята нямаше да представлява някакъв интерес. А нейната възраст…
— Възраст ли?
— Съдейки по показанията на моя скенер, статуята в сегашния си вид е на почти половин милион години! Разбира се, сигурно тук има някаква техническа грешка — за камък е твърде малко, а за произведение на изкуството — прекалено много. Сега скенерът отново ще бъде калибриран в Париж — повдигна той приборчето и гордо се усмихна. — Това нещо има денонощна връзка със спътник.
Аз изобразих удивление, защото той явно искаше да ме впечатли.
Всички ние живеем в много малък свят. И в него няма място за привилегии.
Нощта приближаваше. Извадих верния си мобилен телефон и поръчах пица със салам.
— Със салам ли? — заинтересува се току-що върналата се Пранг.
— Луната няма да изгрее преди полунощ. Ако остана тук през цялата нощ, вие ще плащате разходите. А аз не ям прясна пица.
— Тогава нека бъде половината със салам, а другата половина с гъби — реши Пранг, отваряйки нова кутия „Кемъл“. — Аз съм вегетарианка.
В настоящата история за частния детектив, това би станало начало на слабо реални романтични отношения, но животът — моят във всеки случай, беше прекалено реален. Бодин отиде в хотела си (полетът през океана му бе оказал въздействие), а ние с Пранг седнахме в онзи ъгъл на лабораторията, където техниците по време на прекъсвания гледаха телевизия, започнахме да ядем пица и да гледаме новините. За щастие Енорме още не фигурираше в тях.
— Благодарение на Уърд — поясних аз. — Той няма да допусне вестникари към тази история, преди да може да им покаже заподозрян.
— Каква котка е минала пътя на двама ви? — попита тя.
— Осемнайсет години бях ченге. Специализирах се по преговори за освобождаване на заложници. Имаше един случай, когато един директор на училище бе откачил и бе взел за заложници децата от един трети клас. Почти се бях уговорил за тяхното освобождаване, когато Уърд се вмъкна, стреляйки наляво и надясно. Загинаха четири деца и учителят им. А аз пробих стената на глухото мълчание и подадох иск.
— Но Уърд още служи в полицията.
— А аз — не. Сами се досещайте защо. И ми дайте от пицата.
На Пранг й се падна кушетката, на мен креслото.
На мен ми липсваше вечерната порция уиски, но по телевизора показваха Чарли Роуз, а в качеството си на сънотворно, той почти не отстъпва на алкохола. На екрана вървеше повторение на предаване — Стивън Джей Гулд разказваше за сложностите на еволюцията. Моята любима тема.
Но действително ли това бе повторение? Примерно на половината от беседата, към Гулд и Роуз се присъедини Чарлз Дарвин. Познах го по брадата. Мобилният му телефон иззвъня, а Гулд и Роуз се превърнаха в девойки… не, девойките вече бяха три и всички въоръжени до зъби…