— Ако е Уърд, не му давайте да говори дълго — предупредих аз. — А ако е нашият приятел…
— Пранг слуша. Ало?
— Вие разбрахте всичко — произнесе нисък сънен глас. — А сега ме убийте.
— Какво разбрахте? — попита Пранг, докато продължаваше да подплашва деца и регулировчици по пресечките.
— Да го убием ли? — зададох замижал насрещен въпрос.
— За да мога да си отдъхна — отвърна Енорме. — Ние бяхме дванайсет на брой. Аз съм последният.
— Дванайсет какво? Ангела… тоест роботи ли?
По един на всеки ъгъл от вашата планета. Ние преследвахме и убивахме — унищожавахме слабите, а останалите натиквахме в пещери и студени планини. Прогонвахме ги от прекрасните равнини, където имаше много месо.
— Митът за дракона — промърмори Бодин. — Расова памет.
— Не съществува никаква расова памет — не се съгласи Пранг.
— Врели-некипели — възразих аз. — Какво е културата, ако не расова памет?
— Затова спах хиляда години. И сънувах. Но не можех да говоря. Ксомилчо не може да ме чуе, а той не ме уби.
— Ксомилчо ли? — запуши Пранг нова цигара. — Напомня ми на името на верига магазини.
— А на мен ми напомня олмекско име — каза Бодин. — Този Ксомилчо ли те положи в гробницата?
— И ме спаси от луната. Остави ме да спя и да гледам сънища. Но не ме уби.
— Ние също искаме да спиш и да виждаш сънища — рекох аз. — Къде се намираш?
— В града на мъртвите…
— В кой? — попита Пранг.
— Г-г-града… — започна да заеква Енорме, като повреден компакт-диск. — Н-н-не м-м-ога да ви к-кажа в к-кой…
Изщракване.
— Какво се случи?
— Претоварихме го — каза Бодин. — Ако идеята относно берсекъра е вярна, то Енорме и програмиран да се крие. Той не може да ни каже къде се намира — и ние не сме в състояние да престанем да дишаме.
— Тогава ще ни се наложи да проверим всички гробища! — заяви Пранг и натисна педала на газта.
Аз не поисках да погледна през прозореца, затова извъртях глава и се взрях в мигащата точка на дисплея. Даже и на него, скоростта изглеждаше огромна.
И изведнъж забелязах в горния ляв ъгъл на екрана втора мигаща точка. Неподвижна.
— Тръгвайте на север — наредих. — „Кресчънт стрийт“, на ъгъла с „Цитадел стрийт“.
— Но там няма гробища — запротестира Пранг. — Ново озарение ли имаш?
— Да!
Това и стори за достатъчно. Тя обърна колата на сто и осемдесет градуса, а аз затиснах ушите си, за да не чувам свиренето на не виновните в нищо гуми.
— Проклятие! — процеди Пранг, свивайки от „Цитадел“ към „Кресчънт“.
Аз открехнах очи и забелязах западнал бизнас-център, състоящ се от заведение за понички, универсални магазини „Старбакс“ и „Уулфорт“, и изоставен кинотеатър.
Нямаше гробище.
— Тук само напразно си губим времето! — разфуча се Пранг.
— Чакайте! — възкликна Бодин. — Погледнете таблото отсреща!
Отворих очите си по-широко.
На широката лента над кинотеатъра липсваха няколко букви, но заглавието на последния филм все още можеше да се прочете:
Ние оставихме колата на паркинга пред „Старбакс“, където БМВ-то не изглеждаше толкова подозрително. Широките врати на главния вход на кинотеатъра се оказаха затворени, но аз се досетих, че изхода от него сигурно се намира отзад и се оказах прав. Също така предположих, че вратата му ще се окаже избита и отново познах.
Вътре беше тъмно. Миризмите на стари пуканки, сълзи, кока-кола и целувки се сливаха в застоял букет. Всички седалки се оказаха демонтирани и продадени (както бях предположил) по кафенета и антикварни магазини, където сега им беше мястото. Енорме лежеше на голи бетонен под, вперил „очи“ в тавана в стил „барок“ — с купидончета, заврънкулки, ангели и чифт горгони.
Аз се приближих до него и докоснах големият му трипръст крак, съвсем като миналия път. И както тогава, той се оказа хладен — като истински камък. Зарадвах се, че е студен и лежи тук, в мрака, където върху него не пада светлина от изгряваща луна.
— Отлично! — прошепна Пранг. — Да живее Вилон и неговото озарение! Дайте ми телефона си, за да позвъня в музея.
— Чакайте — рекох аз. — Възможно е Енорме да поиска да ни съобщи нещо. А той го прави с помощта на телефон.
— Тук мога да спя — прогърмя във високоговорителите на кинотеатъра познат глас. — Тук съм в безопасност.
— Сега ни говори през говорители! — възхити се Бодин. — Очевидно може да се включва към каквато и да е електронна схема. Даже да я изключва. И дори да я захранва с енергия.
— Аз съм последният — съобщи Енорме. — И те искат да ме убиете.
— Кой иска? — попитах аз. — И кой те е направил?