— А беше ли купил водка?
— Не. Обясни ми, че се отказал. Потичал под дъжда, целият беше мокър, премръзнал и това му бе поохладило главата. Емоциите бяха утихнали.
— Тоест казвате, че се е прибрал успокоен и удовлетворен?
Улянцев упорито преследваше целта си, опитваше да получи от Наталия Ламзина показания срещу мъжа й. Разбира се, опитният следовател Баглаев я беше предупредил, че има право да откаже да дава показания, но го бе направил в точния момент, а именно когато мъжът й току-що бе отведен с белезници. Наталия Сергеевна беше толкова зашеметена, че нищо не бе чула и естествено, не бе прочела официалното предупреждение, което бе подписала, без да го погледне. Сега на Фьодор много му се искаше тя да признае, че мъжът й се е прибрал не просто успокоен, но и удовлетворен. Тогава би могъл да я притисне на тема осъществяване на предварително планираното убийство за отмъщение.
Но Ламзина сякаш почти не разбираше какво цели оперативният работник. Във всеки случай, кой знае защо, нямаше намерение да му създава чувство на задоволство. И отново демонстрира, че внимава какво говори, с което здравата ядоса Фьодор.
— Прибра се по-спокоен — повтори тя. — За какво удовлетворение може да става дума? От какво? От това, че го уволниха ли? От това, че беше цял мокър и премръзнал?
Ах ти, хитрушо! Но нищо, ние сега ще насочим разговора в друга посока и ти няма да успееш да се опомниш, преди да направиш фатална грешка. Важното е ударът да бъде нанесен без предупреждение.
— Къде държи пистолета мъжът ви?
— Той никога не е имал пистолет. Изобщо в дома ни не е имало оръжие. Вече много пъти ме питахте за това.
И отново пълно спокойствие. Не вяло и равнодушно, а съсредоточено и уверено. С всяка изминала минута Наталия Ламзина будеше у Фьодор все повече подозрения.
— Защо сте толкова сигурна?
— Защото съм сигурна.
— Редовно ли проверявахте чантата на мъжа си?
За пръв път от началото на разпита на лицето на Ламзина се изписа учудване. Очевидно такова нещо дори не й бе хрумвало.
— Изобщо никога не съм я пипала. В нашето семейство това не е прието. Нито той е пипал моята чанта, нито аз неговата.
— Аз пък видях в спалнята ви две нощни шкафчета. Знаете ли какво има в шкафчето на мъжа ви?
— Знам, че там са очилата му за четене, той ги използва, когато чете в леглото. И някакви лекарства. Просто съм виждала да ги вади оттам.
— А нещо друго?
— Не знам. Не съм разглеждала, в нашето семейство не правим така. Ние уважаваме личното пространство на другия.
— Колко интересно! И колко удобно! Ни лук ял, ни лук мирисал.
Улянцев не скри присмеха си и Наталия Ламзина най-сетне изгуби своето уж непробиваемо спокойствие.
— Защо си позволявате да разговаряте така с мен? Обвинявате ли ме в нещо? Подозирате ли ме?
— Разбира се — усмихна се Фьодор, — напълно откровено ви подозирам в съучастие под формата на оказване на помощ, предварително не обещано укриване, а може би и предварително обещано. Вие помагате на съпруга си да скрие оръжието на престъплението. Знаете, че е било в дома ви, и дори вероятно знаете къде точно се е намирало, но най-важното — знаете къде се е дянало след това, тоест къде го е скрил съпругът ви. Или, което дори е по-вероятно, скрили сте го вие и дъщеря ви, след като съпругът ви бе задържан и отведен. Имали сте голям късмет, че следователят не е успял да извърши обиск в жилището ви незабавно, имали сте на разположение цяла нощ, така че няма нищо чудно, че на сутринта при обиска не са намерили нищо. Отървали сте се и от оръжието, и от дрехите, с които съпругът ви е бил облечен в момента на убийството, а на нас сте дали съвсем други дрехи. Така е, нали? Прав ли съм?
— Вие полудяхте ли?
— Не, така се шегувам, прощавайте.
— Слушайте, поговорете си със служителите от полицията, които обслужват територията около нашия блок. Те прекрасно познават Валера, познават го от дълги години с всичките му добри качества. Той помагаше да се организират спортни секции за юноши, намираше момчета, които ги водеха безплатно. Можете ли да си представите в наше време някой да прави нещо безплатно? А Валера намираше такива хора. Той помагаше да се решават проблемите с трудните деца. Познават го всички оперативни работници и всички инспектори по детска и младежка престъпност.
О, това вече е интересно! Оперативните работници, значи. Фьодор Улянцев прекрасно знаеше по какви начини много оперативни работници си осигуряват допълнителни доходи. Един от тези начини беше „решаването на проблеми“ с хора, рекетиращи бизнеса. Понякога можеха просто да си поговорят, но друг път се налагаше да използват известно физическо въздействие по отношение на рекетьорите, в резултат на което в ръцете на оперативните работници често се озоваваше тяхното оръжие. Което, естествено, те не предаваха на никого и не го връщаха. И всеки оперативен работник можеше да разполага с два-три броя. Той можеше да се разпорежда с оръжието както пожелае, включително да го продаде. А щом Ламзин е имал много познати полицаи, от кого, ако не от тях, е можел да се сдобие с пистолет! Ето в това направление трябва да се поразровят.