Така дойде краят на приятелството на Валера Ламзин и Миша Болтенков.
След няколко години и двамата завършиха кариерите си на фигуристи, отидоха да следват и станаха треньори. Треньорската работа на Болтенков тръгна по-успешно, в неговата група се състезаваха майстори на спорта, сред неговите ученици имаше шампиони на Русия. А Ламзин тренираше по-млади фигуристи, не му даваха да работи с юноши и със състезатели старша възраст. Такава беше системата и никой нищо не можеше да промени. Но Валерий Петрович не просто обичаше работата си — той не можеше да диша без нея и не роптаеше срещу съдбата. Всеки с късмета си, в края на краищата.
И не щеш ли, съобщиха му, че го уволняват. Без никакви причини. Ей така. Оказа се, че имало някакъв нов закон, според който човек, привличан някога към съдебна отговорност за телесна повреда, няма право да работи с деца и юноши. Най-невероятното беше, че привличането към съдебна отговорност за користно престъпление не влечеше подобни последствия. С други думи, Валерий Петрович Ламзин, който бе набил крадеца, нямаше право да работи с деца, а самият крадец, Михаил Валентинович Болтенков, най-спокойно можеше да се занимава с треньорска работа.
И той, Валерий Ламзин, избухна, нервите му не издържаха. Довърши тренировката и отиде в Школата за олимпийски надежди, където със своята група се занимаваше Болтенков, като вихър излетя по дъговидния коридор, заобикалящ леда, дотича до водещото към приземния етаж стълбище и нахлу в треньорската стая, където Михаил Валентинович Болтенков попълваше дневника. Сега Ламзин вече не можеше да си спомни какво точно крещя в лицето на смаяния и нищо неразбиращ Мишка, своя бивш приятел и колега от отбора, спомняше си само, че повтаряше: „Още тогава трябваше да те убия, поне да не ме е яд толкова. Не ми се мяркай пред очите, ще те убия!“. В треньорската стая имаше и някакви мъж и жена, Ламзин не познаваше мъжа, а жената работеше като хореограф в групата на Болтенков. Той не затвори вратата след себе си и гласът му се разнасяше из целия коридор, по който минаваха хора, някои се спираха и надничаха, слушаха. Но него не го интересуваше. Като се накрещя, Валерий Петрович излезе и с всички сили тръшна вратата.
А вечерта Миша Болтенков дойде да говорят, мънкаше нещо, че не бил виновен, че законът бил несправедлив, крещяха си, за малко отново да се сбият. Мишка си тръгна и Ламзин се втурна подире му. После, след доста време дойдоха тия, полицаите, задаваха му въпроси, притискаха го, сплашваха го, претърсваха го, проверяваха джобовете на якето му, сто пъти го питаха къде било оръжието. И ето че сега Валерий Петрович беше тук. Когато го докараха, първо му натъркаха ръцете с марлен тампон, напоен с ацетон, казаха, че сега вече няма да се измъкне. Колко ли още ще стои тук? Не беше силен в законите, само беше чувал, че за арестуване трябвало да се получи някакво разрешение от прокурор ли беше, от съдия ли. И нямаше представа как ще продължи всичко това.
Анастасия Каменская внимателно остави мобилния телефон на масата и машинално отдръпна ръката си, като че той беше отровен или нажежен. Е, как не я е срам! Вече пенсионерка, а лъже брат си, като че е дете. „Всичко е наред, не се тревожи, Саня е добре, намерихме общ език с него, слуша ни.“ Пълни глупости! Всъщност тя изобщо не се справя, усилията й са безплодни и няма авторитет пред племенника си. Всички нейни думи и молби влизат в едното му ухо и излизат през другото. Обаче обожава Чистяков, гледа го зяпнал, но пак почти не го слуша. Единственото, което успяват да постигнат, е своевременното вземане на лекарствата. Тоест самият Сашка, естествено, не си спомня за тях и дори не знае къде се намират, но когато Настя влиза в стаята му с шепата хапчета и чашата вода, мълчаливо кимва и безропотно изгълтва всичко. Поне за това е благодарна. Цяла мъка е да го накара да хапне каша или супа. Изпитание — да го накара да се измие. Фантастика — да го накара да се разходи. Гледа леля си, като че е от друга планета, и се хили.
Тя се сепна, че седи, потънала в размисли, а трябва бързо да ошета, защото ей сега ще пристигне Стасов. Кой знае защо. Просто се обади и каза, че минава някъде наблизо и ще се отбие за чаша чай. Та нали снощи се видяха в работата… освен ако се е случило нещо спешно. Е, можеше да й го каже и по телефона, защо ще идва на гости.
„Станала съм лоша и негостоприемна — с учудване си помисли тя, — по-рано щях да се зарадвам, а сега кой знае защо се ядосвам.“
Настя започна да разтребва в кухнята и откри безброй кесии от чийзбургери, хамбургери и пържени картофи, захвърлени из ъглите. Господи, кога успява това момче! Та нали завчера тук беше жената, която идва веднъж седмично да чисти цялата къща, след нея кухнята светеше! Ако се съди по броя на празните торби, такова количество храна може да се изяде поне за седмица. А минаха само ден и половина. Сигурно е помогнало приятелчето на Саня — Петя, неговият апетит е просто зверски, постоянно нещо дъвче, затова изглежда като чувал с парцали. Добре, това както и да е, Петя да яде каквото иска и колкото иска, това не е работа на Настя, но нали и племенникът й яде с приятеля си неща, които са категорично противопоказни за него. Не може да контролира момчето. Не биваше да й го поверяват.