— Стьопка, веднага дай на тате таблета — строго му нареди тя. — Не виждаш ли? На тате му трябва за работата, а ти си играеш. Голям си вече, трябва сам да се сещаш.
„Наистина Анастасия Павловна е права — помисли си Антон. — Васка е много по-зряла, отколкото си представям.“
Взе таблета от сина си, влезе в пощата си и написа дълго писмо, цялото състоящо се от телефонни номера. Телефоните на Филип Орехов. Телефонът на Юрий Шокин. Телефонът на Игор Журихин. До всеки номер посочи периода, който го интересуваше. При Орехов тези периоди бяха четири — според броя на убийствата, в които бе заподозрян. При Шокин и Журихин — по два: за момента на убийството на Ина Викторовна Ефимова и за вечерта, когато Антон получи във входа си „строго и засега меко предупреждение“. Антон на никого не бе казвал за този странен случай и искрено се надяваше Кузмич нищо да не забележи.
Още веднъж свери всяка цифра с бележките си, запази писмото в „Чернови“, мислено се прекръсти и набра телефона на подполковник Зарубин.
Кръстенето не помогна. По-точно помогна, но не напълно, защото през първите две-три минути Антон трябваше да изслуша от Зарубин много ярки изрази по свой адрес. Пак добре, че всички те не бяха нови и не носеха никакви неочаквани откровения.
Най-важното беше да изтръгне от Кузмич заветните думи:
— Добре, пращай, само не затваряй телефона, първо ще прегледам какво пращаш.
Антон натисна бутончето „изпрати“. Сергей Кузмич недоволно сумтеше в слушалката, щракаше с мишката и май нещо сърбаше от чаша.
— Е?… — взискателно попита Зарубин. — Къде е писмото ти?
— Сега, Кузмич, почакай три секунди, сега ще го получиш.
— Ами ти къде си?
— С децата съм — честно отговори Антон.
— Чувам, не съм глух — с кисела усмивка каза Зарубин. — Къде конкретно?
— У Еля, извън града.
— Сигурно е хубаво там, а-а? — замечтано проточи подполковникът.
— Хубаво е. Много зеленина, птички пеят.
— О! Ето, и писмото пристигна. Я да видим в каква авантюра се опитваш да ме въвлечеш този път… — замърмори Сергей Кузмич. — Така, това го разбрах, това е сибирският гастрол… Между другото, ти провери ли полетите?
— Не съм още. Дзюба обеща да го направи днес.
— А защо още не е? Наближава обяд, а ти само обещаваш — недоволно отбеляза Зарубин.
— Ами той търсеше телефонните номера. Ето, тъкмо тези — забързано обясни Антон.
— Ааа, добре тогава. Да продължим… Кой е този?
— Масажистката.
— Аха, аха… Ами там май вече са прибрали някого, нали така ми каза?
— Казах — потвърди Антон. — Но трябва да се провери.
— Добре. Така. Този и аз го знам… И това го знам… Ами това какво е?
Явно Сергей Кузмич бе стигнал до телефона на Юрий Шокин.
— По Ефимова.
— По Ефимова ли? И от къде накъде… — започна да се възмущава Зарубин.
— Кузмич, после ще ти обясня всичко. Просто те моля, помогни, ако обичаш.
— По Ефимова имаш такива сили и такава техника, дето можеш да разкриеш цял световен заговор, а ти товариш мен — продължи да мърмори подполковникът. — Опитваш се да играеш на тъмно, а?
— Слушай! — внезапно избухна Антон. — Лъгал ли съм те някога? Излагал ли съм те някога? Нали ти казах, всичко ще ти обясня, но не и сега по телефона! Можеш ли просто да ми повярваш?
— Като нищо, бе — неочаквано се развесели Зарубин. — Добре, това, значи, е по Ефимова, това също, излиза, че по Ефимова имаме два номера. Ами това какво е? Номерата са същите, а времето с какво е свързано?
Тъкмо това беше, което Антон се опитваше да скрие от Зарубин: времето за случката във входа. Вече можеше и да го разкаже на подполковника, но не сега, когато край него бяха децата. Особено Васка с нейния стремеж всичко да чува и контролира.
— Трябва ми — отговори уклончиво. — Имам тука една мисъл.
— Умна мисъл ли е поне? — позасмя се Сергей Кузмич.
— Знам ли. Но има смисъл да се провери.
— Добре. Номерата са много, местата са много, така че шишето ще е от теб. Е, сам разбираш — предупреди го подполковникът.
— Разбирам, Кузмич, всичко ще е тип-топ — с облекчение обеща Антон.
Остави телефона на масата, върна на Стьопка таблета и отново посегна към лъжицата в купичката, но опитът отново беше неуспешен. Телефонът звънна: пристигна съобщение от Дзюба: „С кого приказваш толкова? Не мога да те хвана. Момчето е отишло до Перм с влак, върнало се е със самолет“.
Да! Конструкцията, която бе изглеждала толкова въздушна и невъзможна, се сдоби с първата си реална опора. Разбира се, ако именно Филип Орехов е застрелял полицая в Перм, дотам е трябвало да пътува именно с влак: в самолет не би могъл да прекара оръжие без съответните разрешителни документи. Само че защо се е върнал в Москва със самолет? Отговорът е ясен: защото оръжието вече не е било у него. Не му се е досвидяло, изхвърлил го е. Или го е продал на някого.