Ромка изведнъж угасна и ядосано удари с юмрук по бюрото.
— Преправен — смотолеви едва чуто. — И още при първата проверка това ще се види. Той не може да занесе за пререгистриране преправен пистолет. Значи схемата не е такава. Пък има и проверки. Участъковият има право всеки момент да отиде при собственика на регистрирано оръжие и да провери дали се спазват редът и условията на съхранение, наличието на метална заключваща се каса и тем подобни. И какво ще стане, ако той отиде да проверява това, а Орехов разполага само с един вместо с два травматика, че и той преправен за бойни патрони, а пък за загубване или открадване на втория не е съобщавал. Не, изтърсих големи глупости тук. Не става.
Антон внезапно се усмихна и приятелски потупа по гърба извънредно разстроения Дзюба.
— Ромка! Ти си гений! Всичко, което каза, беше правилно!
— Ама не става бе, човек! — отчаяно възкликна Роман.
— Напротив, всичко си става! Спомни си какво ни каза за Орехов, след като се запознахте в клуба! Спомни си, де! Та нали…
За малко щеше да каже: „Та нали Анастасия Павловна те помоли да приведеш пример“, но навреме си прехапа езика. Едва ли щеше да е разумно да кажат пред Зарубин, че плътно си сътрудничат с частен детектив от страната на защитата.
— Така де, нали те помолих да приведеш пример и ти каза за яхтата. Каза, че Орехов не вижда далечната цел, само близката. Нали, а?!
Очите на Дзюба отново грейнаха, той разкърши рамене.
— Искаш да кажеш, че той изобщо не се е сетил за това?
— Може и да се е сетил, но си е казал: „Карай да върви“. Пет години — че това е огромен срок! А дотогава той вече ще си е разчистил сметките с Власов — и край! По-надалече той не мисли и не вижда.
— Ами проверките на участъковия?
— Е, за това той се надява на татко си и на Усиков. Не може да бъде собственик на разкошна къща в близкото Подмосковие и да не подкупва местната полиция. А Усиков винаги би защитил свой човек. Така че — никакви неочаквани проверки и неканени гости.
— Усиков ли? — изведнъж се навъси Зарубин. — Да не би Олег Семьонович?
— Същият — кимна Роман. — Познавате ли го?
— Че как! — самодоволно отговори подполковникът. — Вярно, аз цял живот бях в криминалната, а Мустака се бореше според силите си с престъпления в сферата на икономиката, но заедно сме свършили много работа, дори сега ми е приятно, като си спомня! Много грамотен оперативен работник беше, просто рядко грамотен. А сега, казвате, какъв е?
— Ръководител на службата по безопасност във фирма „Файтър Трейд“, чийто собственик е бащата на нашия Филип Орехов — докладва Дзюба.
— Е, поне в нещичко ни провървя — философски изрече Зарубин. — Да, между другото, и Пална прекрасно го познава. Мустака дори беше влюбен в нея цели три дена. Или пет. Какво ме гледате така? Мислите, че не знам колко души сте били снощи в клуба? Вие изобщо за какъв ме имате? За вчерашен хлапак? Не гледайте, че съм дребен, очите ми са зорки и ушите — големи. И ръцете ми, между другото, са дълги. За укриване на информация от старши по длъжност ще наказвам безпощадно. Клоуни такива!
Сергей Кузмич говореше весело и дружелюбно, като същевременно приготвяше чай в керамичния чайник, който някой му бе подарил за Нова година. Чайникът беше толкова грозен, че Зарубин не посмя да си го занесе вкъщи и да разкрасява с него кухнята си. Същевременно за използване в служебен кабинет въпросната съдина беше много подходяща: вместимостта й беше точно три големи чаши.
— Подложете кофите си — изкомандва подполковникът. — И разкажете на мен, старото немощно ченге, историята с писмата на Орехов. Доколкото разбирам, момчето е решило между другото да спечели и кинти, но не е успяло. Тоест не е успяло в случая с Ханджумян. А с останалите пробвало ли е?
— Изглежда, не е — поклати глава Антон. — Сигурно е искал да опита с Ефимова, но не е успял. А останалите са бедни хора, от тях не можеш да вземеш много, пък и едва ли биха повярвали, че са жертва на поръчково убийство.
— Ама защо?! — възрази Зарубин. — Полицаят като нищо би могъл да повярва, сигурно много хора са му имали зъб. Впрочем опасно е да се заяждаш с ченгета, така че ти сигурно си прав: Ханджумян е бил единственият му опит от този род. А сигурно ли е, че писмото е написал Орехов? Нали май ми казахте, че момчетата са проверявали всички нередовни адреси, употребявахте разни сложни думи, като „анонимайзери“ и други глупости. Пак ли нещо криете от мен?