— Не, още пътувам, прибирам се от приятелката си. Исках да ви се обадя преди единайсет, докато още е що-годе прилично.
— И къде се намирате?
— На Ленинския проспект, пътувам към центъра, след километър ще свърна към Третия пръстен.
— Бихме ли могли да се срещнем с вас сега? — попита Антон, без напълно да си дава сметка защо прави всичко това и защо не може да изслуша свидетелката по телефона.
— Разбира се, без проблеми, щом трябва.
В гласа на Олга не се долавяше нито учудване, нито възмущение. Интересно, изпитва ли тя изобщо някакви емоции? Или е една добре конструирана и изправно работеща машина? Антон веднага си спомни вчерашната им среща и топлите грижи и нежността, с които тя поглеждаше децата му. В онези моменти тя изглеждаше като нормална жена. А в други правеше впечатление на механизъм, изработен от метал и пластмаса.
Бързо уточниха маршрута и мястото на срещата. Олга отдавна шофираше и прекрасно познаваше Москва.
— Е, какво, късметлия такъв — хитро се усмихна Антон, — хвърлям те до най-близката метростанция и ти поверявам ключовете от апартамента си. Можеш да се обадиш на твоята Дуняша. Сами решавайте кой ще купува продуктите, ето ти пари. — Той пъхна в ръката на Дзюба няколко банкноти. — Но докато се върна, масата да е отрупана. Между другото, вашето присъствие край нея не е задължително.
— Благодаря, Тоха — искрено се зарадва Ромка. — Ти си истински приятел!
И веднага започна да набира телефона на своето момиче.
Пред входа на метростанцията Дзюба изхвърча като куршум от колата и хукна надолу по стълбите.
Антон Сташис не би могъл да отговори на въпроса защо изведнъж реши да се разходи по булевардите в района на Патриаршите езера. Беше напълно изненадващо… С децата той не се разхождаше там — твърде далече беше мястото от дома му. И с Лиза също — тя изобщо не обичаше разходките, цялото й време беше разпределено между работата върху дисертацията и срещите с Антон, при това в тези срещи нямаше нищо романтично. Разходки, театри, букети, бонбони — този вариант на отношения сякаш изобщо не съществуваше за нея.
И макар че цялото детство на Антон бе преминало в блока, където той живееше и сега, тоест далече от центъра на града, родителите му често идваха тук с трите си деца и булевардите в района на Патриаршите здраво се бяха свързали в паметта му с усещането за голямо любящо семейство. После скоропостижно, буквално пред очите на Антон почина баща му, след това в Чечения загина по-големият му брат, при нещастен случай — по-голямата му сестра, а майка му не издържа непрекъснатата поредица от загуби и взе решение да си отиде от живота. На седемнайсет години Антон остана сам. Съвсем сам. И семейството страшно му липсваше.
Пристигна преди Олга и успя да прескочи до фирмената сладкарница на ъгъла на „Малая Бронная“ и „Садовое колцо“, за да купи две кифли. Сега те бавно обикаляха езерото, дъвчеха кифлите и Олга му преразказваше случайно дочутия разговор на Филип Орехов с баща му.
— Така че виждате — каза тя, — човек като Володя Власов няма никакви шансове да заинтересува Филип Орехов с каквото и да било. Интересни са му хора като този негов нов приятел: весел мошеник, с лекота скубе пари от хората и не ги връща, лъже на карти, хазартен, лекомислен в интимния живот. Ето това е истинският кръг на Филип, сред такива хора той се чувства като риба във вода.
Всичко това беше не просто интересно. То беше повече от интересно. Отначало малкият Орехов разказва всичко това на баща си, а после повтаря същото в мрежата. Разликата е само, че в онзи момент той не е назовал името на новия си приятел пред баща си, а в мрежата е калял конкретно Владимир Власов, бившия фигурист, който не работи никъде, но ловко е пробутал трудовата си книжка в уважаваната фирма „Оксиджин“. Във всичко това сигурно имаше някакъв скрит смисъл.
— Щом звездите изгряват — значи някой от тях се нуждае — неволно промърмори Антон.
— Маяковски? — веднага реагира Олга. — Обичате стихове, така ли?
— Не — призна Антон. — Никога не съм обичал поезия и не я разбирам. А вие?
— И аз. Вярно, имам добра памет, още не съм забравила ученото в училище. Но какво общо има тук Маяковски?
— И аз имам добра памет — усмихна се той. — Та ние с вас сме горе-долу връстници, значи сме учили по една и съща програма.
— Питахте ме също и за взаимоотношенията между Филип и баща му. И когато си спомних за онзи разговор на фирменото парти, спомних си и своите усещания. Тогава много се учудих, че Филип спокойно разказва на баща си за този свой толкова съмнителен познат. И си помислих, че сигурно отношенията им са много близки. Между мен и моите родители никога не е било така. Дори малко им завидях, честно казано.