Отвътре се чуха бавни стъпки. Антон очакваше въпрос „кой е?“ и вече се бе подготвил да поднесе една от обичайните истории, които в такива случаи използва полицията, но никакъв въпрос не последва. Просто вратата се отвори.
На прага застана невисок слаб млад мъж, малко по-млад от Антон.
— Намери ме значи — каза той с горчивина.
Антон позна гласа. Значи именно Игор Журихин го бе причакал тогава във входа. Затова и го е познал веднага, вероятно с Шокин са го следили доста време.
— Ами така излиза — отговори Антон.
— Ами майната му тогава — каза Журихин. — Тая кучка отне живота на сестричката ми, аз пък си разчистих сметките с нея. Сега няма да ме е яд и да я излежа. Няма да отричам, всичко ще призная. Какво, веднага ли ще ми сложиш белезниците?
— Е, има време — махна с ръка Антон. — Закъде да бързаме? Ще поседим, ще си поговорим, ти може и с чай да ни почерпиш, за последно ще ти е, защото после, разбира се, ще трябва да те вкараме в килията, където чай няма да има. Ето, и капитанът ще поседи с нас, и той ще пийне чаец. Мъже сме, не ни прилича да шикалкавим.
Значи Журихин е решил да поеме цялата вина, разбра Антон. Няма да каже името на приятеля си Юрий Шокин и да го инквизират. А дали пък да не го оставим на мира тоя Шокин? Вярно, съучастие в убийство не е дребна работа. Но от друга страна, убиецът, изпълнителят — ето го, няма намерение да отрича, готов е да даде показания, а Шокин е честен работар, че и дете ще му се роди всеки момент.
„Проклета да е тая моя работа! — с внезапно ожесточение си помисли Сташис. — Ще я зарежа и ще стана уличен метач. Нищо че се плаща по-малко, но пък и няма да се налага всеки ден да правя морален избор.“
За да изпълни молбата на своята „не първа, но вечна“ любов, Олег Семьонович Усиков трябваше да изсипе куп лъжи пред подчинените си и да замине извън града, където Вадим Константинович Орехов живееше в собствена двуетажна къща. Настя и Дзюба караха след него и сега седяха в колата, нетърпеливо очаквайки завръщането на Мустака.
Най-сетне портите се отвориха, излезе колата на Усиков и потегли към шосето. Настя потегли след него. Автомобилът на началника на службата по безопасност при „Файтър Трейд“ спря до канавката стотина метра преди магистралата.
— Е, какво, любов моя — подзе Мустака, — имам да ти съобщя, че номерът на пистолета, който се намира в стаята на Филип, съвпада с номера от документа за притежаване на оръжие. Тоест това е именно травматикът, който той е купил законно. Но както ти и предполагаше, е преправен за стрелба с бойни патрони.
— Ами вторият пистолет? — нетърпеливо попита Настя.
— Втория го няма. Претърсих всичко, та аз познавам всеки сантиметър, всяка дупчица, всяка пролука в тази стая. Пистолетът е само един, купеният легално.
— Значи всичко е наред — доволно констатира тя. — Но ако съм права, за това са нужни свидетели, поне трима-четирима, за по-сигурно. Орехов не планира ли някакъв прием в дома си?
Мустака отрицателно завъртя глава.
— Вадим Константинович по принцип не организира големи приеми вкъщи, ако трябва, наема ресторант или клуб, или хотелски комплекс извън града.
— А просто гости не идват ли в къщата? Някакви познати, просто за вечеря например, или за обяд, или за барбекю? Може би някоя семейна двойка?
— Това да — кимна Олег Семьонович. — Случва се. През студените месеци не често, но когато се затопли, той обича да кани хора на барбекю, но пак не голяма група, а трима-четирима. От близкия кръг, така да се каже. Между другото, точно за събота е планирал нещо такова.
— Събота, събота… — Настя порови с върха на маратонката си пръстта край колелото на колата си. — Днес е понеделник. Много време. Хайде, Олежек, явно ще се срещаме с твоя шеф. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Чакам да ми звъннеш.
Те отново се качиха в колите си и поеха по магистралата към Москва.
— Рома, намери Улянцев, да прати хора по петите на малкия Орехов. Ние с тебе не можем да участваме, той ни видя.
— Ами, Анастасия Павловна, не ни е запомнил.
— И все пак не бива да рискуваме. Не бива да въвличаме и Антон, защото всеки момент около Орехов може да се появи Власов, а Власов познава Антон. С една дума, в случая с нищо не можем да помогнем на Улянцев, така че ще разчитаме само на него. Но ако Фьодор нещо не се справя, ти ми се обади, а? Тогава аз ще помоля моя шеф, имаме в агенцията двама-трима „следачи“ и ако Кирган се съгласи да плати…
— Ще се съгласи — уверено заяви Роман.
Ох, колко мразеше следователят Баглаев такива разговори! Но професионалната чест не му позволяваше да прехвърля неприятната работа на адвоката, макар че много следователи постъпваха именно така.