Настя още веднъж огледа периметъра. Ето тук са външните порти и вратичката. Зад тях стои пазачът. Винаги сам. Значи втори не може да се постави — няма повод. Не може и да се смени: Филип може да се стресне. Добре, да се надяваме, че той си знае работата.
Ето тук е вратичката, през която може да се отиде в двора на съседа. Отношенията между Орехов-старши и тези съседи са стари и топли, ето защо те по взаимна уговорка са сложили портичка, която могат да използват, за да си ходят на гости, без да излизат от главния вход и да влизат през съседния главен. Бравата на портичката е електронна, отваря се с натискане на бяло квадратно копче, над което има козирка, та в случай на дъжд електрониката да не се намокри.
— Умряла работа — забеляза Усиков, като видя накъде е насочен погледът на Настя. — Сега съседите ги няма, а из двора им тичат две огромни кучета, злобни като зверове и обучени при най-добрите кинолози. С тях там има човек, също кинолог, който ги храни и когото те слушат, той им е като водач на глутницата. Освен него и своите стопани, те не признават никого. Ще те разкъсат мигом, дори без команда.
— Ясно. А тук какво има?
— Тук е портичката за излизане в гората. Пак с електронна брава, отвътре се отваря с натискане на бутон, отвън — с чип, за да не влизат чужди хора.
— Гората си е истинска, така ли? — с жив интерес попита Дзюба.
— Абсолютно истинска — потвърди Олег Семьонович. — Тъкмо в това се крие прелестта на парцела. Ето защо шефът толкова се трепа, докато го купи. Гората е истинска и гъста, в нея можеш да се изгубиш за три минути. Така че, ако някой опита да избяга, може само през нея. Там може да изчака известно време, дори до сутринта, а щом се развидели — тихичко да се измъкне.
— Ами съседите от другата страна? — зададе въпрос Антон. — И те ли са приятели и има ли там портичка?
— Не, оттатък оградата е плътна.
— И тъй, три пътя за бягство — направи равносметката Улянцев. — Главната порта отпада, там стои пазачът и е добре осветено. Портичката към съседите също отпада, там има кучета, които няма да пуснат никого жив. Значи най-вероятният път е през портичката към гората.
— Правилно — съгласи се Настя. — И точките трябва да се разпределят така, че ние да можем бързо да стигнем и до беседката, и до задната портичка. Мустак, ти не влизаш в сметката, ти стоиш при шефа. А ние сме само трима. Тоест реално можем да покрием само три точки.
— Как трима? — наивно се учуди Улянцев. — Аз, Антон, Ромка и вие. Излизаме четирима.
Настя избухна в смях.
— Младежо, погледнете ме внимателно! Вие разбирате ли на колко години съм? Но дори да бях с двайсет и пет по-млада, пак нямаше да влизам в сметката. Ами че аз и две крачки не мога да пробягам бързо. И не владея източни бойни изкуства, така че, когато дойде до задържане, съм пълна нула.
— А Ромка разправяше, че дълги години сте работили на „Петровка“, в отдел „Убийства“ — стъписано продума Фьодор. — Излъга ли ме?
— Не — усмихна се тя. — Не е излъгал, така си е.
— Ами как сте работили тогава?
— Просто така — сви рамене тя. — Дори за такива непохватни като мен винаги се намира работа. Нали неслучайно казват, че работата обича глупаците.
Улянцев така и не разбра какво имаше предвид тя.
Той мразеше хората, които се блещеха учудено, презрително свиваха рамене и казваха, че нали, сам си си виновен, трябваше да се стараеш повече, защото, който истински се старае — постига успех. Толкова ги мразеше, че беше готов да ги разкъса на парченца. Колко често бе чувал тези думи отначало вкъщи, от сестра си, после от треньорите, които му обясняваха защо един или друг спортист е заел на състезанията именно мястото, което е заел. Докато беше още съвсем малък, Володя вярваше на думите на треньорите, всеки от които впрочем, както и за всеки спортист на определен етап, беше цар, бог и роден баща. Смяташе, че неуспехът е резултат от недостатъчно старание и усърдие, и полагаше още по-големи усилия и трудолюбие, стоически превъзмогваше и болка, и страх, и всякакви емоции. Даваше на спорта всичко, което имаше. Времето си. Здравето си. Душата си. Силите си. Живота си. Беше уверен, че ако се старае — ще успее.
А после дойде прозрението и разбирането, че от спортиста наистина зависи много, но съвсем не всичко. И резултатът не е адекватен на вложеното, защото върху този резултат влияят огромен брой хора с техните амбиции, желания, стремежи. И спортистът за тези хора е просто пушечно месо, разменна монета, с чиято помощ те кроят своите интриги и постигат своите цели. Изхвърлят спортиста, който е дал всичко от себе си, на бунището, като използван презерватив. От него няма какво повече да вземат…