Омразата го гризеше отвътре, изгаряше го, изсушаваше го. Понякога му се струваше, че не може да диша. Започна да пие.
И изведнъж му попадна информация за гибелта на Коля Носуленко, който катастрофирал с кола в Гърция. Коля, който го бе уволнил, бе го изгонил от треньорската длъжност и бе взел на мястото на Власов своята любовница, една фигуристка от старшата група, злобна и тъпа глупачка, готова да мине през трупове в името на единствената си цел: да се уреди в столицата.
Този ден Владимир Власов за пръв път от дълго време се почувства щастлив. Истински щастлив. Можа да въздъхне дълбоко, изведнъж видя багрите на околния свят. Спомни си своите детски занимания с рисуване, отиде у майка си, намери на тавана старите си учебници, избра си техника, която му се стори хем не много сложна, хем даваща простор за многоцветност. Отиде в магазина, купи всичко минимално необходимо и направи първата си картина, много неумела, неточна, груба, но тя му донесе и много радост.
Еуфорията продължи няколко седмици. През това време Владимир Власов ясно разбра, че няма да може да живее и да диша, докато хора като Коля Носуленко ходят по земята. Само тяхното унищожаване ще му позволи да не умре от отровната омраза, която се мяташе в гърдите му като огромен звяр.
Не спря да пие, но в моменти на просветление продължаваше да рисува. Не се получаваше кой знае какво — ръцете му трепереха, но в подбора на боите, в техните съчетания и смесвания напредна съществено.
Когато майката на Женка Зеленов, с която Володя продължаваше да поддържа връзка, му помогна да започне работа, се наложи да намали алкохола. Доста бързо ръцете му си върнаха твърдостта, рисунките му станаха ясни и безупречни. Майката на Женка ги купуваше и това се превърна за него и в добър стимул, и в източник на средства.
А после в живота му се появи Филип Орехов, весел, безгрижен и простодушен. За пръв път се видяха, когато Филип заедно със своя старши мениджър Химин отиде при началничката на Володя, Олга Виторт. Не ги представиха един на друг, но буквално след два дни Владимир срещна Филип пред едно кино, където двамата щяха да гледат нов нашумял американски блокбастър. Филип не го позна, но когато Власов му напомни къде са се виждали по-рано, се сети, радостно тупна Владимир по рамото и му предложи първо да изгледат заедно филма, а после да отидат да пийнат някъде.
След киното отидоха в някакво заведение, което избра Филип, и Владимир, който отдавна беше свикнал с потайност и сдържаност, само се чудеше на откровеността на новия си познат, който най-разюздано ругаеше баща си и говореше само за лудите пари, които щял да наследи след смъртта му, а нея, за съжаление, трябвало да чака още дълго.
— Да можеше някой да поръча това убийство, знам ли! — повтаряше Филип, здравата пиян. — И аз бих го убил, със собствените си ръце, но нали първо мен ще заподозрат, аз съм единственият му наследник. Дори съм готов да го излежа, дявол да го вземе — тогава пак ще стане по-бързо, отколкото да чакам татенцето доброволно да предаде богу дух. Но работата е там, че ако ме вкарат в затвора, дори после няма да получа никакво наследство, законът е такъв.
Идеята принадлежеше на Владимир. С майка си много пъти бе гледал филма „Непознати във влака“: на майка му й трябваше за работата, пишеше голяма монография за творчеството на Хичкок, а той го гледаше, за да й прави компания и за удоволствие. Че какво? Лоша ли е тази идея? Убийство по размяна. Първо Филип ще премахне всички, заради които Власов не може да диша спокойно, никой няма да заподозре Орехов, и сянка на съмнение няма да падне върху него — той никога в живота си не е бил свързан с фигурното пързаляне. А после, когато всички хора, които съсипаха живота на спортиста Власов не заради спортна кариера, а само за пари, престанат да тровят въздуха на тази земя със зловонното си съществуване, Владимир Власов ще убие Орехов-старши. Пред очите на свидетели. Така, че всички да знаят, че Филип е невинен. Разбира се, ще трябва да влезе в затвора за това. Но той, Владимир Власов, е готов на всичко, дори на дългогодишен затвор, защото след смъртта на тези изроди ще може да диша, а значи — да живее. А докато те са живи, самият той не е жив, а води тъпо и жалко съществуване, измъчва се от омразата си и страда.
Разбраха се бързо, идеята хареса на Филип. Решиха да не се срещат повече, да не си звънят по телефона, да не си кореспондират и изобщо да се преструват, че не се забелязват взаимно. Беше им нужна само още една среща, на която Власов щеше да предаде на Филип списъка.