— Ще го настигнеш ли? — запъхтяно попита тя.
Разстоянието между бягащия Власов и спасителната портичка неумолимо се съкращаваше.
— Не — каза Дзюба. — Далече е.
Копчето. Настя го виждаше добре. Ако Власов натисне копчето и отвори портичката, кучетата веднага ще го разкъсат. Това е лошо по принцип. Но е лошо и защото ще помогне на Филип Орехов, като го отърве от ненужния и опасен свидетел.
— Виждаш ли копчето? — попита тя. — Бяло, квадратно, вдясно от портичката.
— Виждам го.
— Ще го уцелиш ли?
— Не съм сигурен. Разстоянието е голямо.
— Дай тук пистолета — изкомандва тя. — По-бързо, де!
Секундите решаваха всичко.
Дзюба й подаде служебния си пистолет, Настя моментално го приведе в бойна готовност. Прицели се. От Власов до портичката имаше около седем метра. Шест. Пет.
Тя задържа дишането си и натисна спусъка. Копчето се пръсна на парченца. От неочаквания силен звук Власов се препъна, но се удържа на крака и продължи да тича. И все пак изгуби онези части от секундата, които бяха нужни на електронната брава, за да се задейства като от натискане и да се отключи вече окончателно. Власов дърпаше дръжката, иззад оградата бясно и басово заканително лаеха обучените кучета.
Нямаше накъде да бяга повече. Власов беше обкръжен от всички страни, но пръв до него дотича Дзюба.
Настя извади кърпа, внимателно избърса пистолета и го остави на земята. Ето сега най-сетне ще седне на тревата, ще подпре гръб на дървото и ще протегне краката си. И като вярно куче ще пази оръжието на старши лейтенант Дзюба.
Всички прозорци на първия етаж светеха, а на втория, в стаята на Саня — кой знае защо, не.
„Наистина ли спи? — учуди се Настя. — Всъщност той не изключва компютъра преди три часа през нощта, а понякога и до сутринта. Да не се е разболял? Или просто не е вкъщи?“
Тя вкара колата в гаража и влезе в къщата. Чистяков седеше до голямата маса и редеше някакъв сложен пасианс с четири колоди карти, които изискваха много място. Винаги редеше пасианси, когато я чакаше и се притесняваше.
Настя почувства как очите й се пълнят със сълзи. Нейният Льошка, любимият и верен съпруг и най-близък приятел, който бе изхабил толкова нервни клетки заради работата й, но при това никога, нито веднъж не бе казал лоша дума за тази работа.
— Е, как е? — стана от масата Алексей и отиде при нея, внимателно се вгледа в лицето й и се опита да прочете по него онова, което Настя може би се опитваше да скрие: умора, разочарование, огорчение от неуспех, яд, насочен към себе си заради допуснати грешки.
Тя силно прегърна мъжа си и го млясна по брадичката.
— Всичко е наред, Льошик, всичко се получи. Вярно, не точно както разчитах, но се получи. И браво на всички нас!
— Това е равносметката — строго произнесе Чистяков. — А сега подробностите.
— Аха — кимна тя усмихната и изпя един ред от песента на Галич: — „А от залата крещят: „Дай подробности!“.
— Ще ядеш ли?
Тя хвърли поглед към затворената плъзгаща се врата, която делеше кухнята от останалото пространство на първия етаж, и отрицателно завъртя глава.
— Не съм гладна. Гърбът ме боли. Искам само да се изтегна хубаво на дивана.
— Ами кой ти пречи?
Той грижовно я прегърна през раменете и я заведе до дългия удобен диван.
— Ох, не съм си събула маратонките! — сепна се Настя.
— Аз ще ти ги събуя.
Алексей развърза маратонките, свали ги от краката й и ги занесе в антрето, след което приседна до Настя на дивана.
— Разказвай.
— Е, нищо особено. Ама нищо. Всичко мина по план. Следователят назначи балистични експертизи по всички веществени доказателства, които се оказаха достъпни, и знаеш ли какво изплува? Всички убийства са били извършени с различни пистолети. Нито едно повторение. Тоест правилно съм подушила: Орехов всеки път след убийството е захвърлял пистолета — или го е заравял в гората, или го е хвърлял във вода. И единия пистолет от двата, които е купил законно, е запазил, та после да заяви: „Власов е влязъл в стаята ми и е откраднал оръжието, без да го видя“.
— Ами нали е преправено — учуди се Чистяков. — Това е незаконно. Как е смятал да обясни това?
— Ами никак — усмихна се Настя. — Роман правилно е забелязал: това момче Орехов не вижда по-далече от носа си. Струва му се, че ако премахне баща си и законно получи всичките му пари, край. Останалото няма значение, животът веднага ще стане прекрасен. Много важно, че вторият пистолет липсва, ще каже, че го е загубил или са му го откраднали, а дето не е подал заявление за това — ами прощавайте, забравих, че трябва, или не знаех, или бях много зает… Много важно, че наличното оръжие е преправено, нали най-важното е, че татко го няма вече! Такъв му е манталитетът, какво да го правиш… Но ако Ромка не беше схванал тази негова особеност, на мен и през ум нямаше да ми мине, че човек може да скрои толкова нелеп план.