Оглеждам се да видя зад какво да се скрия. Не откривам удобно прикритие, освен ако нямам желание да използвам твърде далечен храст, иззад който нищо няма да виждам. Наблизо има само океан, скали, трева и факли.
Потокът от ангели бързо се превръща в същинска река. Странното събитие явно разпалва любопитството им. Те прииждат и ме блъскат. Закъснелите зрители са принудени да излетят във въздуха, за да виждат какво става.
Над нас облакът скорпиони се спуска и се върти, приближава, после се отдръпва — същински пчелен рояк, който се вълнува около кошера си.
В крайна сметка се озовавам сред външния слой на стена от тела. Дотук по въпроса да не привличаме внимание към себе си. Галя меката козина на моето плюшено мече-меч и се опитвам да запазя спокойствие.
Измъчените писъци на Белиал изпълват нощта.
Всички зяпат как скорпионите и сестра ми го разкъсват и жилят безмилостно. С изключение на Рафи, който само си защитава крилата, нито едно живо същество не му се притича на помощ. Никой дори не гримасничи съчувствено при вида на мъките му.
Белиал беше прав. Не е обичан, не е и желан.
Пейдж, задъхана и разплакана до демона, най-сетне вдига глава и явно за първи път забелязва ангелите. Дори на тази светлина виждам какъв страх и несигурност се изписват по лицето й, когато стрелка с поглед един коравосърдечен воин след друг.
Частично осветени от факлите и с танцуващи по лицата им алени отсенки, ангелите изглеждат варвари.
Пейдж ме забелязва и за момент се вцепенява. Примигва няколко пъти, сякаш не е сигурна дали съм аз. Изражението й се променя и създава странната илюзия, че чудовището е шевовете се претопява и оставя на мястото си ужасно разстроената ми сестричка.
Изглежда точно както на видеозаписа от килията на Белиал — мъничка, самотна и изоставена. Малко дете, заловило се е нокти и зъби за вярата, че голямата й сестра ще дойде да я спаси.
Протягам ръце към нея. Едва сега осъзнавам колко време е минало, откакто я докоснах за последно. Тя не е онази Пейдж, но не съм в състояние и да я зачеркна, понеже е чудовище. Ако ще загиваме всички, поне ще утеша сестричката си в последните мигове на живота ни.
Пейдж свежда поглед и изглежда се колебае. Сълзите чертаят дълги линии в кръвта по лицето й.
Пристъпвам в централния кръг и се приближавам до нея. С всяка моя крачка, тя ридае все по-силно. Когато я достигам, тя с всички сили ме прегръща през кръста.
Малката ми сестричка вдига поглед към мен.
Майка ми беше права. Очите й са същите, каквито винаги са били. Кафяви, увенчани с дълги мигли и озарени от спомена за сладост и светлина, смях и радост — приклещени в капана на осакатеното й лице като на аутопсиран труп.
— Всичко е наред, мъничката ми! — шепна в ухото й, докато я прегръщам. — Тук съм. Дойдох да те спася.
Пейдж ридае, а очите й блестят.
— Дойде да ме спасиш!
Милвам я по косата. Тя е все така копринена.
71
Белиал е повален в краката на Рафи. Кърви от прорези и ухапвания с цели липсващи парчета плът. Трите скорпиона впиват уста в отворените му рани и започват да го изсмукват като огромни пиявици с жила.
Демонът пищи и с последните си капки енергия тромаво се бори с тях.
Кожата му се съсухря и започва да се сбръчква. Скоро, както знам, ще се спаружи и плътта му ще заприлича на телешка пастърма.
Рафи поглежда към зяпналите ги ангели и насочва взор обратно към съхнещата кожа на Белиал. Дори под маската схващам, че не е склонен на драстични постъпки пред публика. Изключено е обаче да остави да изсмучат крилата му и те да се спаружат. Но дори да можеше да махне скорпионите от Белиал, от небето щяха да връхлетят още.
Той разтваря едното крадено крило на демона и го стисва здраво в ръка. Изпод колана си измъква кухненския нож, който взе от вилата на плажа. Светлината на факлите се отразява в острието, когато го вдига преди първия замах.
Белиал още не е напълно парализиран и надава вой, когато Рафи прерязва ставата на крилото му.
То пада на земята.
Ангелите зяпат, вцепенени.
Рафи вдига ножа отново.
Неколцина воини му се нахвърлят с вдигнати юмруци, разперили крила зад гърбовете си. Смятат, че реже крилата на ангел, а те защитават свой събрат. Едно е, предполагам, да оставиш ангел да се защитава сам срещу малко момиченце и домашните й зверчета, друго — да го зарежеш срещу равностоен противник, който му ампутира крилата.