9
Не след дълго писъците стихват. Поначало няма достатъчно оцелели скорпиони, но сега съм готова да се обзаложа, че вече не е останал нито един.
Мъжествени красавци излитат от ямата и изчезват в облачната покривка. Един от тях носи отпуснат ангел — дотук само той наистина ми изглежда мъртъв.
Някъде в далечината отеква гръмотевица. Вятърът свисти по улея от сгради.
Чакаме, докато ни се струва безопасно да излезем и да огледаме по-отблизо. Бих се изумила, ако е останало дори парче от ангелска кожа, която да върнем в лагера.
Приближаваме руините, като се стараем да се придържаме под прикритие, доколкото е възможно, макар да не се забелязват противници.
На един хвърлей сме от димящите останки, когато по склона на купчината отпадъци издрънчава бетонна канара. Застивам, наострила уши и очи.
Още едно парче се сурва и се претъркулва в същинско свлачище.
Нещо се опитва да излезе от затрупаното подземие. Всички се прикриваме зад колите и проследяваме внимателно случващото се.
Сипят се още камънаци и минава известно време, преди нечии ръце да се заловят за купчината останки. Появява се глава. В началото си мисля, че е демон, излязъл право от ада. Но постепенно съществото успява да се измъкне цялото, без да спира да трепери и да хрипти.
Оказва се старица.
Никога обаче не съм виждала подобно нещо. Тя е спаружена, крехка и кльощава. Най-поразителното е кожата й — толкова изсъхнала, че прилича на пастърма.
Споглеждаме се с Ди-Дум. И двамата се чудим какво прави старицата там. Тя се покатерва на върха на купчината бетон и подема несигурното си спускане надолу. Движи се така, все едно я мъчи артрит.
Носи прокъсана лабораторна престилка, с пет размера по-голяма за нея. Толкова е петносана с прахоляк и ръждиви лекета, че е трудно да се повярва някога да е била бяла. Докато колебливо се спуска по руините, старицата я придържа плътно увита, все едно държи себе си да не се разпадне.
Вятърът издухва кичури дълга коса в лицето й и тя завърта глава, за да я отметне назад. Има нещо странно в гъстата й коса и движението й. Отнема ми известно време да се досетя какво.
Кога за последно видях някой да отмята глава, за да махне косата от лицето си? Пък и тя е черна чак до скалпа, въпреки че последната постапокалиптична мода е по-възрастните жени да имат поне няколко пръста сиви корени.
Излизаме иззад колите. Старицата застива като стреснато животно и вдига очи към нас. Въпреки спаруженото лице, нещо познато в нея гризе паметта ми.
Спомен погъделичква ума ми.
Две малки деца са сграбчили оградата и гледат как майка им крачи към гнездото. Майката се обръща да им прати въздушна целувка.
Тя свърши като вечеря в ембрионалната цистерна на един от ангелите скорпиони. Счупих стъклото с меча си и я оставих там, да се оправя сама, понеже не можех да я измъкна навън.
Жената е жива.
Само дето има вид на състарила се с петдесет години. Някога прекрасните й очи са хлътнали в орбитите. Почти виждам костите под спаружените й бузи. Ръцете й са като нокти на хищна птица, покрити с тънка кожа.
Тя ни забелязва да се надигаме от скривалищата си и трескаво побягва, обзета от внезапен ужас. Драпа да се измъкне на четири крака и сърцето ми се къса, като си спомням здравето и красотата й, преди чудовищата да я докопат. В това състояние няма как да стигне далеч и разтреперана се скрива зад една пощенска кутия.
Жената е само сянка от предишното си аз, но е оцеляла и трябва да уважа силата й. Тя заслужава да се махне от мястото, където е била погребана жива и за целта има нужда от енергия. Преравям якето си и напипвам забравения сникърс. Обръщам си джобовете да проверя дали няма нещо не толкова ценно, но не намирам друго.
Правя няколко крачки към бедната жертва и тя се сгушва в скривалището си.
В този тип дела сестра ми има повече опит от мен. Но, предполагам, все съм научила едно друго, докато съм гледала как Пейдж се сприятелява с всичките онези изоставени котки и увредени деца. Оставям шоколадовото блокче на пътя, та жената да го вижда добре, и отстъпвам няколко крачки, за да оставя достатъчно разстояние помежду ни.
В течение на цяла безкрайност жената ме гледа като пребито животно. После грабва шоколадчето по-бързо, отколкото бих могла да предположа, че е способна. Разкъсва опаковката за части от секундата и натъпква десертчето в устата си. Напрегнатото й изражение се отпуска под влияние на вкуса на наситената сладост от Предишния свят.